Ето, портиерът не трябва да сънува, все едно дали е изгубил на борсата: неговите загуби всеки път могат да бъдат печалби — ала това още не го спасява. Той не трябва да спи: денят е бял, недостъпен във вертикалите на светлината, пречупен в перспективите на една и съща тайна; нощта е безкрайна тишина, в която времето спира — и върху черния й квадрат Сънят се открива девственобял, леден като смъртта. Не, не, животът е по-важен, но той е друго, трябва да бъде: да преодолее всички дни и нощи, да бъде сменящото се отричане на едното и другото, да изправи срещу небето куполи, челници, страшната броня на протяжното; да запали срещу зева на мрачните огнени гърла на обективите на винаги будните очи на светлината; животът е тъкмо всичко, което се противопоставя, преодолява, черно срещу бяло, животът убива Съня, животът е АЗ!
О, аз живея и трябва да бъда убиец, подлец: да разруша всички сънища на душата, всички тайни на ума — о, господи, помогни ми да бъда неук, зъл, мъдър: да се боря със себе си и с нещата, научи ме да отрицавам, да побеждавам; ала мен ме е страх, аз чувствувам ужаса на това, което съм — и мен ми се струва, че това е нечий сън, моят, който ме дебне. И аз не искам, не искам, не искам да спя!
Може би Сънят е основата на Нещата, най-напред като образ на живота — и това е великолепно начало. Може би в хаоса е трябвало да има все пак безименното, несъзнателното очертание на това, което ще стане; сигурно сред безкрайните ветрове е минала някаква мисъл, за да ги извие в съзвучие: аз си въобразявам Рая като огромен сън на Космоса, дето е сътворен за пръв път Човекът. И ето — тая вечна сила за възможности, за видимости, събития, този непрекъснат бяг за смисъл; образът, който се сътворява внезапно, чудно, откъснат от мига, за да премине във времето; движението, отричащо всяко пространство; случайността, която съчетава, ограничава, дава форма; тайните преображения на душата, от която започва всяко Аз — о, Сънят, мъдрият сън на хилядите векове, проблясващ сега внезапно в толкова копнежи, страхове, упования: сякаш душата ни сама се връща накрая към своето начало, тъй безкрайно възможна и тъй случайна; тогава аз мисля: може би моят живот е нечий Сън, сънят на жестоко и вечно безличие, което ме прибира сега отново в безпощадния си хаос, в тайната на всяка мисъл, над всяка мисъл — и аз познавам сега тази шега, но не мога да нарека името й, не искам, страх ме е.
Ето как аз преставам да бъда Нещо, вплетен в съновиденията на нещата, или може би аз ставам съновидение като всички неща, заедно с тях аз ставам Сън! О, някаква изгубена частица от образ, едно хрумване: моето аз пред хиляди векове и всякога — и там, аз знам; онази страшна паст без памет, без време, без мисъл: Смъртният Сън!!! Там тайната е оголена като небето, сляпа като случая, безименна като бога; там животът става измама, а аз чудо: ти ме викаш, нали, чудо на моята душа — и аз трябва да ти отговарям сега — и ето: аз се крия зад себе си, зад моята ливрея, зад борсовия вестник — и те мразя, защото се страхувам от теб, от себе си; и те моля да ме отминеш, както аз сам те отминавам всеки ден — и не искам да ти отговоря, понеже не зная нищо, не искам да зная — и защото зная това…
— А може би все пак аз почвам да сънувам.
Тогава портиерът се върна, сломен и безумен, той откачи отведнъж и трите ключа. Сега не му трябваха вече рекламите, той знаеше; а навалицата се увеличаваше безспирно, дохождаха съвсем непознати хора, страшно изплашени, много от тях сричаха като деца. Насреща спускаха бързо ролетките на витрините, един автомобил мина с пълна бързина, тромбата тръбеше тревожно. Пред портиера се люлееше странна тълпа, която шушнеше тъпо, после се извиха остри гласове; проститутките дойдоха вкупом, показващи билетите си, много девственици се присъединиха към тях; отведнъж няколко почтени старчета почнаха да разбиват решетките на касата. Тогава стана суматоха, витрините с трясък оголиха празните си светлини, върху хиляда остри парчета танцуваше страшната гримаса на безредието. Стражарите дойдоха бързо, заключващи всички за яката си металическа бройница; скоро обаче се изнизаха и гътнаха възнак сред колелото на движението, отхвърлени далеч в спиралите му. Започна бавно и напрегнато затишие, сред което отведнъж се изтръгваха електрическите стълбове, един фасад се понесе сред морето от хора, наклонен, най-сетне падна в тъмната сянка на мнозинството: всичко се сля в дълбока неясност, без начало и край.