Портиерът се усмихваше, той знаеше, че нищо няма да се спаси: тази вечер борсовият вестник обяви с последния си брой общ банкрут: акциите вече нямаха никаква цена, тъй дългоочакваната катастрофа най-сетне дойде. И тълпата бе само преображение на всички загубили стойността си цифри; очевидно реализиране на пасива, изхвърлен сега на улицата, невалиден и абсурден.
О, ето, животът вече почва своя сън — колко хубаво! — тази тъй страшна мисъл, която ме унищожаваше, започва сега да унищожава всичко. Ето Съня, Смъртния Сън — безразличен, хилядолик: тази тълпа сега сънува с едно-единствено тъмно и отворено око — и никой, ничий живот вече няма цена. Всичко е безполезно, ново. О, тези трамвайни коли, които сега се търкалят във въздуха, кулата, която пада с часовника си сред хиляди викащи уста — и всеки вик е безброен, изтръгнато звено от време, разбит циферблат. Боже, ти виждаш: ето Тайната! — и аз знам сега какво искам.
Портиерът къса зелената си ливрея и плаче от радост; на един гамен той подарява каскета си с трите нашивки — реалността е образ на това, което няма вече смисъл! Вече няма бяло, няма черно — всичко е безкраен Сън, който разрушава всичко — и себе си: когато моята мисъл стане Твоя, и всеки мисли това! И тогава почва един нов живот: това е самият Живот: чупете витрините, събаряйте обелиските, премахнете всички стени, пробийте платното! И тогава аз не съм вече портиер, защото намирам моето реализиране през всички условности, възможности; под тежкия символ на каскета мозъкът ми може би не е прозирал своето освобождение; но ето, той е сега оголен и свободен, без мисъл, но и без съмнения: той сътворява сега нов ред — и аз зная вече всичко. Аз съм всичко: рицарят, Героят, и трябва да извърша моя истински, но първи подвиг — аз трябва да освободя всички сънни, умиращи; а най-напред дамата в черно.
Портиерът се хвърли сред тълпата и изчезна в многоглавия й облак. Той викаше, събаряше надписите, удуши с коравите си ръце първия срещнат рантие; случайно му ръкопляскаха и разбиха окото му. Из развалините на мнозинството се отваряха търбусите на прекатурени автомобили, трамвайни релси бяха изтръгнати заедно с четвъртити блокове, железните ролети бяха раздрани като черепи. Към крайните квартали тълпата редееше: там случайно бяха оцелели върху оставена количка куп ябълки и лимони: портиерът не посмя да вземе нищо, той бързаше. Отведнъж той си спомни за Йохимбу и Турф — и безсмислието на тяхното съществувание му се стори странно и очевидно; той дори въздъхна с облекчение и все пак не можеше да разбере нищо. Най-сетне, пред извитите в родилни мъки каменни чудовища, той спря. Бе пристигнал пред портала на болницата.
Той позвъни, след това седна уморен върху стъпалата. Беше тъмно, вечерта бе слязла над града като сън, електрическото осветление бе прекъснато. Никой не отвори — тогава той натисна вратата и влезе. Насреща му се начупиха, разбити и страшни, стъклени врати, мраморът на стълбата бе мокър и кървав. В коридора нямаше никой, двата квадрата на никеловите часовници се изрязваха остро в белия мрак. Внезапно в дъното на дългия коридор блесна слаба светлина, после се затвориха бързо врати. Портиерът тръгна нерешително, всичко му се виждаше ужасно и познато, в гърлото му стоеше безкрайна тревога. И пред стая VI той спря, над вратата мина загубен лъч, вътре имаше някой; тогава, обзет от страшна надежда, той почука.
Излезе със свещник, бледен и хитър в бялата си мантия, самият доктор. Той отлепваше нервно фалшивата си брада, ала усмивката му беше неподвижна и жестока. — Какво търсите — запита той строго, — не виждате ли, че всичко е свършено! Разбрахте ли, представлението се свърши. А Вашата глупава милостива госпожа все пак умря — днес беше нейният седми ден.