Робин Кук
Смъртен страх
ПРОЛОГ
Внезапната поява на чуждите протеини се равняваше на молекулярния еквивалент на Черната чума. Това беше смъртна присъда без шанс за помилване и Седрик Харинг нямаше представа за драмата, която предстоеше да се случи вътре в него.
Но клетките му имаха. Отделните клетки в организма му прекрасно знаеха какво ги чака. Тайнствените нови протеини, които проникнаха в ядрата и мембраните им, притежаваха огромна сила и надвишаваха многократно малките количества ензими, които имаха задачата да се борят с чуждите нашественици. Новите и носещи смърт протеини проникнаха във вътрешността на хипофизата му и се обединиха с репресорите, които покриваха гените на мъртвия хормон. От този миг нататък изходът беше ясен, просто защото фаталните гени бяха останали беззащитни. Мъртвият хормон започна да се синтезира в безпрецедентни количества. Прониквайки в кръвоносната система на Седрик, той започна да циркулира в тялото му. Нито една клетка не беше защитена от него и краят беше само въпрос на време. Седрик Харинг щеше да се разпадне на основните елементи, от които беше направена Вселената.
ПЪРВА ГЛАВА
Болката беше като нажежен до бяло нож. Започна някъде от центъра на гърдите, но бързо се разнесе нагоре, парализирайки челюстта и лявата му ръка. Душата му беше пронизана от страх — онзи първичен и дълбок страх от смъртта, който изпитва всяко живо същество. Седрик Харинг никога в живота си не беше изпитвал такава болка.
Ръцете му автоматично стиснаха волана и колата успя да остане на пътя, въпреки трудностите в дишането му. Намираше се в центъра на Бостън. Току-що беше напуснал Бъркли стрийт и поемаше по Стороу драйв, ускорявайки ход в западна посока, включвайки се в оживения трафик. Асфалтът започна да се люшка пред очите му, после изведнъж се отдалечи и застина, сякаш надничащ отвъд дъното на дълъг тунел.
Седрик направи огромно усилие на волята, за да се противопостави на мрака, който се спускаше над него. Зрението му бавно се проясни. Все още беше жив. Вместо да отбие в банкета, той натисна газта и продължи напред. Инстинктивно знаеше, че единственият му шанс е да се добере до някоя болница. По щастливо стечение на обстоятелствата съвсем наблизо се намираше клиниката „Гуд Хелт План“. Дръж се, рече си той и продължи да стиска волана.
Заедно с болката се появи и обилната пот — първо по челото, а после и по останалата част от тялото му. Солените капчици дразнеха очите му, но той не смееше да вдигне ръка от кормилото и да ги избърше. Напусна магистралата през изхода за Фенуей — един от приятните и много зелени квартали на Бостън, болката се върна веднага след това — остра и стягаща, сякаш някой бе овързал гърдите му със стоманено въже. Колите пред него забавяха ход, наближавайки червен светофар. Но той не можеше да спре, той нямаше време. Приведе се напред, натисна клаксона и се стрелна през кръстовището. Размина се на сантиметри с няколко коли, очите му уловиха разкривените физиономии на стреснатите и гневни шофьори. Вече беше на Парк драйв, вляво тъмнееше буйната зеленина на парка Бек Бей Фенс. Болката остана в гърдите му, все така силна и пронизваща. Дишането му беше силно затруднено.
Болницата се намираше съвсем близо, вдясно от уличното платно. Всъщност, това беше някогашната сграда на Сиърс. Още малко, още съвсем мъничко!…Моля те, Господи! Пред очите му бавно изплува голям бял знак, върху който с червени букви беше написано СПЕШНА ПОМОЩ.
Седрик успя да насочи колата директно към платформата за линейките пред входа. Натисна спирачката твърде късно и колата се блъсна странично във високия бордюр. Тялото му политна напред и натисна клаксона, устата му правеше френетични усилия да поеме малко кислород…
Един мъж от охраната стигна пръв до колата. Дръпна шофьорската врата, оцени за частица от секундата мъртвешката бледност на Седрик и извика за помощ.
От вътрешността на болницата изтича старшата сестра Хилари Бартън, кимна на едва чутото шепнене на Седрик „Болка в гърдите“ и извика да докарат количка. Появиха се още няколко сестри, които, с помощта на човека от охраната, извадиха Седрик от колата и го преместиха на подвижна носилка. От спешното отделение изскочи млад лекар-практикант и започна да дава къси команди. Името му беше Емил Франк, а от началото на стажа му бяха изминали едва четири месеца. Няколко години по-рано наистина биха го наричали стажант, но сега вече беше друго — дипломата беше в джоба му. И той забеляза бледата кожа на Седрик и обилното потене.
— Диафореза! — отсече с авторитетен тон Емил. — Вероятен инфаркт.