Алвин Хейс се беше изтегнал в един от столовете пред писалището. На ръст беше почти колкото Джейсън, чертите на лицето му бяха някак по детски нацупени, разрошената коса скриваше хлътналите му бузи. От него се излъчваше онази типично „научна“ бледнина, която имат хората, прекарващи дълги часове в своите лаборатории. Но опитното око на Джейсън веднага улови особения жълтеникав оттенък на кожата, който му придаваше измъчен и уморен вид. Дали визитата му е на професионална основа? — запита се той.
— Съжалявам за безпокойството — рече Хейс и бавно се изправи на крака. — Вероятно си много натоварен…
— Всъщност, не съм — излъга Джейсън, заобиколи бюрото и се отпусна на стола си. Ръката му нервно свали стетоскопа, който издайнически стърчеше от врата му. — Какво мога да направя за теб?
Хейс изглеждаше нервен и уморен, сякаш не беше спал няколко нощи подред.
— Трябва да поговорим — промърмори той и заговорнически се приведе напред.
Джейсън неволно се дръпна. Хейс имаше лош дъх, а очите му бяха изцъклени и разфокусирани, като на луд. Бялата му лабораторна манта беше мръсна и измачкана, а ръкавите и бяха навити високо над лактите. Каишката на часовника му беше толкова хлабава, че Джейсън се учуди как още не го е загубил.
— Какво имаш предвид?
Хейс се приведе още напред, пръстите му опряха в кожения блотер на бюрото.
— Не тук! — напрегнато прошепна той. — Довечера искам да говоря с теб, но извън периметъра на ГХП.
Настъпи напрегнато мълчание. Поведението на Хейс беше далеч от нормалното. Джейсън дори се запита дали да не го убеди да посети Патрик Килън — неговият приятел-психиатър, който сигурно можеше да му помогне повече. Но желанието на Хейс да разговарят извън болницата сочеше, че не става въпрос за здравословни проблеми…
— Важно е! — добави Хейс и ръката му нервно удари по плота.
— Добре, добре — побърза да се съгласи Джейсън, внезапно изплашен от вероятността другият да запрати нещо по него. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Предпочиташе да се срещне с Хейс на публично място.
— Добре. Къде?
— Все едно — сви рамене Джейсън. — Какво ще кажеш за Норд Енд и малко италианска храна?
— Добре. Кога и къде?
Джейсън обходи мислено ресторантите в бостънския Норд Енд — една невероятна плетеница от тесни и извити улички, която те кара да мислиш за чудотворно прелитане до някое малко градче в Южна Италия.