Прониза го остра и нетърпима болка, въпреки скорошната инжекция с морфин. Отново изпита онова чувство, че пропада в тунел, което го беше обзело в колата. Все още виждаше лицето на доктор Хауърд, но чуваше гласа му някъде отдалеч, сякаш през дебело стъкло. После тунелът изведнъж започна да се пълни с вода. Седрик се задави и направи опит да изплува на повърхността. Ръцете му панически се размахаха.
По-късно съзнанието му се върна за кратко само колкото да усети болката. Направи всичко възможно да стабилизира това състояние, но нещо в гърдите болезнено го притискаше и отпускаше, а гърлото му сякаш залепна. В един момент успя да види неясната фигура на наведен мъж, който яростно масажираше гръдния му кош. Понечи да изкрещи, очите му се навлажниха. В следващия миг нещо в гърдите му експлодира и над тялото му се спусна плътното одеало на мрака.
Смъртта винаги беше враг номер едно за доктор Джейсън Хауърд. Още като практикант в болницата Масачузетс Дженерал той бе стигнал до дълбокото вътрешно убеждение, че трябва да се бори докрай и никога не бива да се примирява със спирането на сърцето. И често се налагаше някой от висшестоящите лекари да му заповядва да спре…
И в момента беше така. Той отказваше да повярва, че този петдесет и шест годишен човек, когото само преди три седмици бе обявил за клинично здрав, сега е на път да се пресели в отвъдното. Предизвикателството беше лично.
Стрелна косо ЕКГ-монитора, който продължаваше да отчита нормална сърдечна дейност, пръстът му притисна сънната артерия на Седрик. Пулс нямаше.
— Сърдечна игла! — заповяда той, без да се изправя. — И някой да му измери кръвното!
Дългата игла легна в дланта му, докато пръстите на лявата ръка механично палпираха гръдния кош, за да открият подходящото място между ребрата.
— Кръвно налягане няма — обяви Филип Барнс — анестезиологът, който пръв се беше отзовал на автоматичното повикване при спирането на сърцето.
Той вече беше успял да интубира пациента и да вкарва в гърдите му умерено количество чист кислород, притискайки и отпускайки малкия кожен мях. За Джейсън диагнозата беше ясна: сърдечно разкъсване. ЕКГ продължаваше да се отчита, но сърдечният мускул беше престанал да се съкращава и разпуска и попадаше в ситуация на електро-механичен блокаж. Това можеше да означава само едно: онази част от сърцето на Седрик, която е престанала да получава кислород, просто се беше разцепила като сплескано зърно грозде. За да потвърди тази ужасна диагноза, Джейсън заби иглата в гърдите на пациента, острието и проникна дълбоко в перикарда. Издърпа буталото и спринцовката се напълни с кръв. Не, нямаше никакво съмнение: сърцето на Седрик се беше пръснало в гърдите му.
— Веднага в операционната! — извика лекарят и хвана ръкохватките в единия край на леглото-количка.
Филип извъртя очи към Джудит Райнхарт — старшата сестра в Кардиологията. И двамата бяха убедени, че всичко е напразно. В най-добрия случай можеха да включат пациента на апарата сърце-бял дроб, но какво от това?
Филип прекрати вентилирането на пациента, но вместо да хване ръчките на количката, избърза с две крачки и лекичко докосна рамото на Джейсън.
— Това е сърдечно разкъсване, Джейсън — тихо промълви той. — Знаеш го по-добре от мен. Приеми, че този просто го изпуснахме…
Джейсън понечи да протестира, но пръстите на Филип се стегнаха. Очите му бавно се насочиха към лицето на Седрик, което беше придобило цвят на слонова кост. Съзнаваше, че колегата му е прав. Колкото и да не му се искаше това, трябваше да признае, че този пациент е загубен.
— Имаш право — глухо промърмори той и неохотно се остави да бъде изведен от залата.
Дежурните сестри щяха да се оправят с трупа.
Насочиха се към администрацията и Джейсън изведнъж си даде сметка, че това е третият му пациент, който умира малко след като си е направил пълни изследвания. Първият също беше станал жертва на инфаркт, вторият получи масивен мозъчен кръвоизлив.
— Май трябва да си сменя професията — горчиво промълви той. — Дори и хоспитализираните ми пациенти се чувстват зле…
— Лош късмет, нищо повече — ободрително подхвърли Филип и закачливо го побутна по рамото. — Всички минаваме по този път, но след това нещата се оправят…