Озадачен, Джейсън набра номера. Шърли вдигна още на първото позвъняване.
— Къде се губиш, по дяволите?!
— Дълга история.
— Искам да ми направиш една услуга — ела тук, веднага!
— Моля те, часът е три и половина! — възрази Джейсън.
— Наистина е важно!
Джейсън облече друго сако, слезе при колата си и подкара към Бруклайн. Не можеше да разбере какво е чак толкова спешно, че да не може да почака до сутринта. Но знаеше, че каквото и да е то, положително беше свързано с Хейс.
Шърли живееше на Ли стрийт — една тясна алея, която обикаляше резервоара Бруклайн и стигаше чак до билото на хълма, застроено с хубави стари къщи. Нейната беше една от тях — със стръмен триъгълен покрив, под който имаше достатъчно площ, за да се живее удобно. Джейсън вкара колата си в алеята и след малък завой къщата се появи пред очите му. Всички прозорци светеха. Докато паркираше срещу входа, вратата се отвори и на моравата се появи самата Шърли.
— Благодаря ти, че дойде — дари го с прегръдка тя. Беше облечена в бял пуловер от кашмир и избелели дънки. И изглеждаше тотално объркана — нещо ново за Джейсън.
Покани го в просторния хол и го представи на двама от висшите ръководители на ГХП, които също изглеждаха разстроени. Джейсън първо стисна ръката на Боб Уолтроу — дребен оплешивяващ мъж, а след това и на Фред Ингелнук, който, откъдето и да го погледне човек, си беше жив двойник на Робърт Редфорд.
— Един коктейл? — предложи Шърли. — Изглеждаш така, сякаш ти е нужен…
— Само сода, защото съм жив заспал — отказа Джейсън. — Какво става?
— Нови беди. Обадиха ми се от охраната. През нощта са разбили лабораторията на Хейс и на практика са я унищожили…
— Вандали?
— Още не сме сигурни.
— Едва ли е вандализъм — обади се Боб Уолтроу. — Лабораторията е старателно претърсена.
— Липсва ли нещо?
— Още не знаем — въздъхна Шърли. — Но проблемът не е в това. Проблемът са медиите, които искаме да избегнем. Гуд Хелт не е в състояние да понесе още лоша реклама. Всеки момент ще подпишем договори с две големи корпорации, които ще ни станат клиенти. Не искаме да ги подплашим с разни полицейски обиски и търсене на наркотици…
— Но наркотици наистина е имало — поклати глава Джейсън. — Патологът е открил кокаин в урината на Хейс…
— Мамка му! — изруга Боб Уолтроу. — Дано вестниците не се доберат и до това!
— Трябва да ограничим загубите! — извика Шърли.
— Какво предлагаш? — попита Джейсън, все още в неведение защо го бяха повикали.
— Управителният съвет настоява да запазим в тайна последния инцидент…
— Което няма да е лесно — промърмори Джейсън и отпи глътка сода. — Вестниците със сигурност ще го докопат от своите източници в полицията.
— Именно — кимна Шърли. — Затова решихме да не съобщаваме на полицията. Но искаме и твоето мнение.
— Моето мнение ли? — учудено я погледна Джейсън.
— Всъщност, искаме мнението на медицинския персонал. В момента ти си началник-отделение и според нас можеш да опипаш почвата…
— Може би — кимна Джейсън, макар че не виждаше как ще разпитва колегите си интернисти и едновременно с това да крие инцидента. — Но ако искате да чуете личното ми мнение, идеята ви не е добра. Освен това, не уведомите ли полицията, няма да получите застраховката…
— Това също е вярно — кимна Фред Ингелнук.
— Но е дреболия в сравнение с ПиАр проблемите ни — добави Шърли. — Засега няма да съобщаваме нищо, но ще проверим как стоят нещата със застраховката.
— Това ми звучи разумно — кимна Фред Ингълнук.
— И на мен — присъедини се Боб Уолтроу.
Разговорът продължи още няколко минути, после Шърли изпрати двамата отговорни служители до вратата. Джейсън направи опит да ги последва, но тя го спря и предложи да се видят пак в осем сутринта.
— Помолих Хелене да дойде по-рано. Може би все пак ще разберем какво се е случило…
Той кимна. Все още не разбираше защо Шърли не му беше съобщила всичко това по телефона. Но в момента беше твърде уморен, за да разсъждава по този въпрос. Целуна я лекичко по бузата и се повлече към колата си. Единствената му надежда беше да поспи, макар и само два-три часа…
ОСМА ГЛАВА
Малко след осем часа в съботната сутрин Джейсън разтърка зачервените си очи и влезе в кабинета на Шърли. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен махагон, на пода имаше тъмнозелен килим, а обзавеждането беше от стъкло и излъскан до блясък бронз. Приличаше по-скоро на кабинета на могъщ банкер, отколкото на директор на здравно заведение. Шърли говореше по телефона с някакъв застрахователен агент, той седна и зачака.