— Много се радвам и съм дълбоко поласкана, че ми разказа всичко това — промълви искрено Керъл. Тя също не беше очаквала толкова откровеност, — Преживял си доста емоционални трудности…
— Животът предлага какво ли не — отвърна с въздишка Джейсън. — Не знам защо реших да те отегчавам с всичко това…
— Не си ме отегчил — поклати глава тя. — Според мен си постигнал една великолепна психическа нагласа. Адски трудно ти е било, но когато си променил работното място и предишното си жилище, ти си постъпил по единствено правилния начин.
— Мислиш ли? — попита с лека изненада Джейсън, Изобщо не си спомняше да и е споменавал за тези неща, но изведнъж му стана по-леко, че се е изповядал пред младата жена.
Беше им приятно заедно, времето течеше неусетно. Напуснаха стаите си едва към десет и половина, облечени в леки спортни дрехи. Джейсън позвъни на пиколото да докара колата им пред входа, след което двамата взеха асансьора за фоайето. Предсказанието Керъл се сбъдна и когато излязоха пред входа от небето вече се сипеше досаден дъждец.
С помощта на карта на града и спомените на — Керъл успяха да открият медицинския факултет на Вашингтонския университет. Керъл му посочи с пръст сградата на научно-изследователския институт, където беше ходил Хейс. Влязоха вътре, но на пътя им се изпречи човек с униформа на вътрешната охрана. Оказа се, че за да бъдат допуснати в сградата, трябва да имат специални значки за идентификация. — Аз съм лекар от Бостън — каза Джейсън и извади портфейла си с намерението да покаже личните си документи.
— Не ме интересува откъде си, човече — поклати глава гардът. — Нямаш ли значка, няма да влезеш. Просто и ясно. Ако искаш да получиш достъп, ще трябва да отскочиш до Централната администрация.
Разбрали, че е безсмислено да спорят, двамата се обърнаха и тръгнаха към административната сграда, По пътя Джейсън попита как се е справил Хейс с този проблем.
— Обади се предварително на приятеля си и той ни посрещна на паркинга — обясни Керъл.
Жената на гишето в Централната администрация беше изключително любезна. Разбрала какво търсят, тя дори извади служебния журнал със снимките на служителите от всички факултети, но Керъл не успя да разпознае човека, който ги беше посрещнал преди време. Въпреки това получиха входните си значки и отново тръгнаха към сградата на научно-изследователския институт. Качиха се на петия етаж. Коридорът беше задръстен от стара апаратура, стените плачеха за боя. Във въздуха се носеше тежка миризма на химикали, близка до тази на формалдехидите.
— Ето я лабораторията — спря пред една отворена врата Керъл. На табелката вляво бяха написани имената на хората, които работят тук: Дънкан Сехлър, доктор на медицинските науки и още куп научни съкращения; Рет Шанън, носител на същите научни титли. Джейсън предположи, че тук се занимават с молекулярна генетика.
— Кое от двете имена? — попита той.
— Не знам — сви рамене Керъл и спря един младеж с бяла манта, който се появи на коридора. На въпроса дали някой от докторите е вътре, той кимна с глава:
— И двамата са тук. В помещението за животни… — Младежът посочи с палец зад гърба си и остана на място, явно, за да огледа Керъл и отзад. Джейсън с изненада установи, че се дразни от проявата на подобна безцеремонност. Вратата на помещението за животни беше остъклена. Вътре двама мъже в бели престилки бяха наведени над завързана за лабораторната маса маймунка и и вземаха кръв.
— По-високият, с посивявала коса — прошепна Керъл, а Джейсън пристъпи към стъклото. Мъжът беше с приятни черти и атлетично телосложение, горе-долу на неговата възраст. Косата му беше равномерно посребрена и му придаваше доста особен вид. За разлика от него обаче, колегата му беше почти плешив. Оскъдните косми на някогашния перчем бяха старателно пригладени върху голия му череп.
— Дали ще си спомни коя си?
— Може би. Видяхме се съвсем за малко, после аз отидох във факултета по психология. Изчакаха докторите да завършат процедурата и да излязат в коридора. Високият сивокос мъж носеше епруветката с кръв.