— Намираме се в невъзможна ситуация, сър — отбеляза Бранд.
— Така ли смятате?
— Ами… Мислите ли, че Конгресът ще се съгласи да има някакъв патрул извън света на роботите? Въпросът опира до пари, а жителите на Галактиката няма да одобрят прахосването им. Психологическите уравнения се превръщат в аксиоми от общ характер. Всъщност не разбирам защо Мъри се съгласи да докладва пред Конгреса.
— Наистина ли? — Бордовият Магистър най-после се обърна с лице към своя подчинен. — Ами… глупакът се смята за психолог. Галактиката да ни е на помощ, ето го слабото му място. Ласкае се от мисълта, че сърце не му дава да унищожи света на роботите. А на Федерацията това й е хубавото, че иска точно унищожаването им. И той ще се хвърли към някакъв разумен компромис. Конгресът няма да се съгласи с него изцяло, няма нужда да ме уверявате как е. — Гласът му бе тих, спокоен. — Но аз ще помоля да ни дадат десет години, две години, шест месеца… толкова, колкото успея да изкопча. Все нещо ще получим. Междувременно ще получим нови данни за света. По някакъв начин ще укрепнем и ще удължим срока на споразумението, щом изтече. Ще запазим проекта.
Известно време никой не проговори, тишината бе нарушена пак от Бордовия Магистър:
— Ето тука вече Тиър Реало има съществена роля — отбеляза той с горчивина.
Бранд Горда го наблюдаваше мълчаливо и чакаше.
— От тази точка Мъри вижда онова, което ние не успяхме — продължи Бордовият Магистър. — Реало е инвалид в областта на психологията, но е единствената ни реална следа към този случай. Ако му направим изследвания, ще имаме груба картина на роботите, изопачена, разбира се, защото обкръжението там е недружелюбно, враждебно. Все пак няма да обръщаме внимание на това, ще направим оценка… Ох, всичко това ми дойде до гуша.
Сигналната лампа светна и Бордовият Магистър въздъхна:
— Тука е. Добре, Горла, сядайте, така ме изнервяте. Хайде да го видим.
Тиър Реало премина през вратата като комета и се спря внезапно задъхан по средата на стаята. Огледа пронизително първо единия, после другия.
— Как стана всичко това?
— Кое всичко? — запита хладно Бордовият Магистър. — Седнете. Искам да ви задам няколко въпроса.
— Не. Първо вие отговорете на моя въпрос.
— Седнете!
Реал седна. Очите му с напълниха със сълзи:
— Те искат да унищожат света на роботите.
— Не се тревожете за това.
— Но вие казахте, че могат да го направят, ако роботите усвоят междузвездните пътувания. Вие така казахте. Вие сте глупак. Не виждате ли…
Реало се задави.
— Моля ви да се успокоите и да говорите смислено — намръщи се Бордовият Магистър.
— Но те ще усвоят междузвездните пътувания много скоро — процеди Реало и изскърца със зъби.
Двамата психолози се втурнаха към дребния мъж:
— Какво!!!
— Ами… ами вие какво си мислите? — изправи се Реало отчаян до ярост. — Вие да не сте си въобразили, че се приземих в някаква пустиня или насред океан и направих сам изследванията си? Вие живота за някаква книжна история ли го взимате? Веднага, щом кацнах, ме заловиха и ме отведоха в един голям град. Поне за мене беше голям. Много различен от нашите. Има… Но аз няма да ви кажа какво има.
— Оставете града сега — изкрещя Бордовият Магистър. — Хванали са ви. После!
— Направиха ми изследвания. Изследваха съоръженията ми. После една нощ аз се махнах, за да кажа на Федерацията. Те не разбраха, че се махнах. Те не искаха да си тръгвам — гласът му затрепера. — А аз щях да остана, щом като е така, но трябваше да съобщя на Федерацията.
— Казахте ли им нещо за вашия кораб?
— Как можех да им кажа? Аз не съм механик. Аз не зная теорията на конструирането. Но им показах как работи контролното табло и ги оставих да разгледат двигателите. Това е всичко.
— Тогава никога няма да успеят — каза повече на себе си Бранд Горла. — Не е достатъчно.
— О-о-о, да, достатъчно е — възтържествува неочаквано албиносът, извисявайки писклив глас. — Аз ги познавам. Те са машини, знаете го. Те ще работят върху проблема. И ще работят, и ще работят, и ще работят. Никога няма да се откажат. Накрая ще постигнат своето. Те разбраха достатъчно неща от мене. Обзалагам се, че измъкнаха достатъчно.
Бордовият Магистър го изгледа продължително и се извърна уморено, тежко:
— Защо не ни казахте?
— Защото ми отнехте моя свят. Аз го открих… сам-самичък… съвсем самичък. А след като свърших цялата работа и ви поканих, вие ме отхвърлихте. От вас получих само упреци, че съм кацнал там и съм могъл да унищожа всичко с вмешателството си. Защо трябваше да ви казвам? Намерете си всичко, щом като сте толкова умни и си позволявате да ме изритате.