„Саможивец! — помисли си с горчивина Бордовият Магистър. — Комплекс за малоценност! Мания за преследване! Хубава работа! Нещата се натаманяват вече, след като си дадохме труда да погледнем оттатък хоризонта и да видим какво има под носовете ни. Сега всичко е разрушено.“
— Добре, Реало. Приключихме всичко — обърна се той към албиноса. — Тръгвайте си.
— Всичко ли? Наистина ли това е краят? — в гласа на Бранд Горла имаше напрежение.
— Наистина. Първоначалният експеримент приключи. Пораженията, причинени от посещението на Реало, спокойно могат да са толкова големи, че да направят плановете ни ялови. Освен това… Мъри е прав. Ако имат вече междузвездни пътувания, значи са опасни.
— Но вие да не ги унищожите сега! — разкрещя Реало. — Не можете да ги унищожите. Те не са навредили никому.
Отговор не последва и той продължи яростно:
— Връщам се там. Аз ще ги предупредя. Те ще са готови. Аз ще ги предупредя! — албиносът отстъпваше към вратата, тънките му бели коси бяха настръхнали, червените му очи щяха да изскочат от орбитите си.
Бордовият Магистър не направи ни най-малко усилие да го задържи, когато онзи се втурна през вратата навън.
— Оставете го да върви. Този свят е светът на целия му живот. Той повече не ме интересува.
Тиър Реало се втурна към света на роботите с такава скорост, от която се задъхваше.
Някъде пред него се намираше мъгляво петънце, далечен свят с изкуствено човечество. То с мъка се справяше с един експеримент, който отдавна бе мъртъв. С всички сили сляпо се стремеше към една нова цел — междузвездните пътувания, които щяха да се окажат тяхната смъртна присъда.
Но той се движеше към този свят, към същия град, в който бе „изследван“ първия път. Спомняше си го добре. Неговото име бе първото нещо, което той научи от техния език.
Ню Йорк!