— Колко време ти трябва?
Тя ми показа два пръста.
Кимнах, извадих ножа си и го стиснах до бедрото. Мускулите ми потрепваха в готовност за резки движения. Излязохме от дневната и видяхме първия страж да крачи по коридора. Повървях след него няколко секунди, имитирайки походката му. После запечатах устата му с лявата си ръка и го намушках с дясната, като плъзнах острието под бронята му, право между ребрата.
Той изкрещя в дланта ми, която успя да заглуши острия звук, но не и да го спре напълно. Пуснах го на земята и хукнах към стаите на Ризек. Останалите ме последваха, без да се стараят да пазят тишина. Напред се чуха викове. Джорек изтича покрай мен и налетя на втория страж, поваляйки го с груба сила.
Аз поех следващия сграбчих го за гръкляна с почерняла от сенките длан и го блъснах в стената отляво. Накрая се озовах пред вратата на Ризек със стичащи се зад ушите ми струйки пот. Кръвният сензор представляваше процеп в стената, широк и висок колкото да побере човешка, ръка.
Вкарах ръката си вътре, докато Тека дишаше тежко над рамото ми. Отвсякъде се чуваха крясъци и забързани стъпки, но още никой не беше стигнал до нас. Усетих боцване, когато сензорът източи капка от кръвта ми, и зачаках вратата на Ризек да се отвори.
Но така и не стана.
Извадих ръката си и пробвах с лявата.
Вратата, пак отказа да се отвори.
— Ти не можеш ли да я отвориш с дарбата си? — попитах Тека.
— Ако можех, нямаше да си ни нужна ти! — извика тя. — Мога да включвам и изключвам сензора, но не и да отключвам врати…
— Не работи. Да вървим!
Сграбчих Тека за ръката, твърде обезумяла, за да мисля за болката, която вероятно ѝ причинявах, и я задърпах надолу по коридора. Тя извика „Бягай!“ и Джорек разби главата на стража пред себе си с дръжката на ножа на потока. Наръга друг през бронята и ни догони в дневната. Отново хукнахме през скритите проходи.
— В стените са! — извика някой.
Светлина проникваше през пролуките на всяка тайна врата. Цялата къща беше будна. Дробовете ми горяха от препускането. Зад нас се чу стържене и един от стенните панели се плъзна.
— Тека! Върви да намериш Toc и Акос! — извиках ѝ. — Завий наляво, после надясно, надолу по стълбите и пак вдясно. Кодът за задната врата е 0503. Повтори ми всичко.
— Ляво, дясно, надолу, дясно, 0503 — повтори Тека. — Сайра…
— Върви! — изкрещях и я блъснах назад. — Аз вкарвам вас, вие изкарвате него, забрави ли? Е, няма как да го изкарате, ако ви убият! Така че върви!
Тека кимна бавно.
Заех позиция в средата на прохода. Не видях, а по-скоро чух как Тека и Джорек побягват в обратната посока. Стражите нахлуха в тесния коридор и аз позволих на болката да се извиси в мен, докато почти не ме заслепи. Тялото ми се изпълни с толкова сенки, че се превърнах в олицетворение на мрака, в отрязък нощ, в къс празнота.
Нахвърлих се на първия страж с боен вик. Болката ми го връхлетя заедно с юмрука ми и той изпищя, сривайки се на земята. Пo лицето ми се търкаляха сълзи, но скочих към следващия.
И към следващия.
И към следващия.
Трябваше единствено да спечеля малко време на ренегатите. За мен беше твърде късно.
ГЛАВА 25
САЙРА
— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ОБНОВИЛ ЗАТВОРА — КАЗАХ НА РИЗЕК.
Като малка родителите ни ме бяха водили тук, в редицата клетки под амфитеатъра. Това не беше официалният затвор на Boa, а по-специално, скрито съоръжение в сърцето на града, предвидено само за враговете на семейство Ноавек. Помнех го като творение от камък и метал, сякаш излязло от учебник по история.
Сега подът беше от тъмен материал, подобен на стъкло, но по-здрав. Клетката ми беше обзаведена само с метална пейка и тоалетна с мивка зад един параван. Стената, деляща ме от Ризек, беше от дебело стъкло с процеп за храна, който сега стоеше отворен, за да се чуваме.
Лежах на пейката в ъгъла с изпружени напред крака. Тялото ми тежеше от умора и тъмнееше от болка, насинено на местата, където Вас ме беше сграбчил в скрития проход, за да предпази останалите стражи от мен. Цицината на тила ми, където ме блъсна в стената, за да ме обезвреди, пулсираше болезнено.
— Кога се превърна в предател?
Ризек стоеше в коридора, облечен с бронята си. Светлините на тавана придаваха синкав оттенък на кожата му. Той опря ръка в стъклото, което ни разделяше, и се приведе напред.
Интересен въпрос. Нямах чувството, че съм се „превърнала“ в предател, а по-скоро, че най-сетне съм поела по отдавна избран път. Станах и главата ми затуптя, но това не беше нищо, в сравнение с болката от сенките, които се стрелкаха като обезумели из тялото ми. Очите на Ризек ги следваха по ръцете и краката, и лицето ми, сякаш само тях виждаха. И наистина, брат ми открай време виждаше само тях.