Вас ме завлече при Акос и ме накара да коленича пред него, само на една ръка разстояние.
— Съжалявам.
Само това ми хрумна да му кажа. Все пак беше тук по моя вина. Ако не се бях свързала с ренегатите… но беше твърде късно за подобни мисли.
Когато очите му срещнаха моите, всичко в мен се забави, сякаш съм спряла времето. Плъзнах поглед по него като милувка — по рошавата му кестенява коса, луничавия нос, сивите очи, за пръв път вперени без нито капка предпазливост в мен. В този миг не виждах нито синините, нито кръвта по него. Заслушах се в дъха му. Чух го в ухото си, след като го целунах, леко насечен, сякаш не искаше да го изпусне от гърдите си.
— Когато разбрах ориста си, си помислих, че ще умра като предател на родината си — пророни дрезгаво Акос, сякаш е изгубил гласа си от викане. — Но ти промени това.
И се усмихна малко безумно.
В този миг разбрах, че Акос няма да издаде информация за канцлера им, каквото и да му се случи. Чак сега осъзнах колко дълбоко приема ориста си. Да умре за семейство Ноавек за него беше проклятие, както сигурно падението от Бенесит е проклятие за Ризек. Но тъй като се обявих против брат ми, ако Акос загине сега заради мен, няма да е като предател. Може би не бях проиграла напразно животите ни заради съюза ми с ренегатите. Може би в жертвата ми все още има смисъл.
Тази мисъл опростяваше всичко. Щяхме да страдаме и да умрем. Приех неизбежното.
— Нека ви изясня какво очаквам от вас.
Ризек приклекна до нас, опрял лакти в коленете си. Обувките му бяха лъснати — намерил е време да лъсне обувките си, преди да изтезава сестра си?
Преглътнах неочакван смях.
— И двамата ще страдате. Ако ти пръв се предадеш, Кересет, ще ми кажеш каквото знаеш за орисания канцлер на Тувхе. Ако ти си първа, Сайра, ще ми дадеш информация за ренегатите и връзките им с изгнаническата колония. Ризек погледна към Вас. — Започни.
Приготвих се за удар, но вместо това Вас ме хвана за китката и дръпна ръката ми към Акос. В първия момент не се съпротивлявах, сигурна, че допирът ми няма да му повлияе. Но тогава си спомних думите на Ризек — щеше да провери дали Акос е „изнемощял“ достатъчно. Значи го държаха гладен от дни, през цялото време, докато аз съм била в затвора, отслабваха тялото му, а с него и дарбата му.
Напрегнах сили срещу желязната хватка на Вас, но напразно. Кокалчетата ми докоснаха лицето на Акос. Сенките запълзяха към него, колкото и да ги молех да спрат. Не бях тяхна господарка. Акос простена, докато собственият му брат го притискаше към ръката ми.
— Отлично. Получава се — обяви доволно Ризек и стана на крака. — Е, Кересет, канцлерът на Тувхе. Какво имаш да ми казваш за нея.
Дръпнах лакътя си назад с всички сили, гърчейки се в ръцете на Вас. Колкото повече се борех, толкова повече се разрастваха сенките ми, сякаш ми се подиграваха. Вас беше силен и нямаше как да го надвия, прихвана ме здраво с една ръка и затегли дланта ми напред с другата, полагайки я върху гърлото на Акос.
Не можех да си представя нищо по-ужасно от това. Бича на Ризек измъчваше Акос Кересет.
Усетих колко е горещ. Болката в мен отчаяно се стремеше да бъде споделена, проникна в него, но вместо да отслабне в собственото ми тяло, както обикновено се случваше, превзе и двама ни. Ръката ми се тресеше от напъна да я откъсна от него. Акос изкрещя, аз също. Почернях от потока, превърнах се в център на черна дупка, в отрязък от беззвездната галактическа периферия. Всеки сантиметър от тялото ми гореше, болеше, умоляваше за облекчение.
Гласовете ни с Акос се срещнаха като протегнати ръце. Затворих очи.
Стоях пред дървено бюро, белязано с кръгове от чаши с вода. По плота му бяха разпилени тетрадки, всичките надписани е моето име — Сайра Ноавек, Сайра Ноавек, Сайра Ноавек. Веднага познах мястото. Кабинетът на доктор Фадлан.
— Потокът тече през телата на всички ни. Подобно на течен метал, вливащ се в леярски калъп, той придобива различна форма във всеки от нас — обясняваше докторът.
Майка ми седеше от дясната ми страна с изпънат гръб и сключени в скута ръце. Спомнях си я до най-малката подробност — до свободния кичур коса зад ухото ù и бледото петънце на брадата ѝ, покрито с грим.
— Това, че дарбата на дъщеря ви я кара да причинява болка на себе си и на околните, донякъде ни загатва какво се случва в тялото ù — продължи Фадлан. — Но първоначалното ми заключение е, че на някакво ниво в психиката си тя вярва, че го заслужава. Както и околните.