Вместо да избухне, както се беше случило в онзи момент, майка ми просто наклони глава. Още виждах пулса в шията ù. Обърна се към мен. Беше пo-красива, отколкото дръзвах да си спомня, дори бръчиците в ъгълчетата на очите ù бяха изящни, нежни.
— Ти как мислиш, Сайра? — попита ме, превръщайки се в огранска танцьорка с бяла боя около очите и кости, светещи толкова ярко под кожата, че виждах дори малките пролуки между ставите им. — Така ли е според теб?
— Не знам — отвърнах с гласа си на възрастна. И тялото ми беше сегашното, макар и да седях в този кабинет като дете. — Знам само, че болката иска да бъде споделяна.
— Сериозно? — подсмихна се танцьорката. — Дори с Акос?
— Болката ми не вижда света през моите очи, не избира жертвите си — отвърнах. — Тя е проклятие.
— Не, не — рече танцьорката и тъмните ù очи се впиха в моите.
Но вече не бяха кафяви като онази вечер в трапезарията, бяха сиви и бдителни. Очите на Акос, познати ми дори насън.
Той беше заел мястото ù, кацнал на ръба на стола — миниатюрен на фона на върлинестото му тяло, сякаш се канеше да отлети.
— Всяка дарба на потока носи проклятие — обясни Акос. — Но никоя не е просто проклятие.
— Единственото хубаво нещо е, че никой не може да ме нарани — отвърнах.
Но още докато го казвах, знаех, че не е истина. Хората продължаваха да ме нараняват. Дори не беше нужно да ме докосват, да ме измъчват. Докато ме беше грижа за собствения ми живот, за този на Акос и на ренегатите, които почти не познавах, бях не по-малко уязвима от всички останали.
Примигах насреща му, споходена от друг отговор.
— Ти ми каза, че съм нещо повече от нож или друго оръжие — продумах. — Може би си прав.
На лицето му се изви онази тънка, позната усмивка.
— Дарбата е всъщност силата, която проклятието ми даде. Този нов отговор беше като цъфтящ тихоцвет с бавно разпукващи се листенца. — Мога да го понеса. Мога да понеса болката. Мога да понеса всичко.
Той се пресегна към бузата ми. И се превърна в танцьорката в майка ми, в Отега.
В следващия момент се озовах в затвора с протегната ръка и пръсти върху бузата на Акос, докато Вас държеше непоколебимо китката ми. Акос стискаше зъби. А сенките, които обикновено стояха под кожата ми, се виеха навсякъде около нас като пушек. Всичко тънеше в такъв мрак, че не виждах нито Ризек, нито Айджа, нито стъклените стени на затвора.
Очите на Акос, пълни със сълзи и болка, намериха моите. Лесно можех да изтласкам сенките към него. Бях го правила много пъти, всичките отбелязани като клейма на лявата ми ръка. Трябваше само да направя мост и да позволя на болката да мине по него като дихание, като целувка. Да я излея от себе си, за да намерим и двамата облекчение в смъртта.
Но той не го заслужаваше.
Затова прекъснах връзката, сякаш затръшнах врата помежду ни. Издърпах болката обратно в себе си, карайки тялото ми да почернее като шише с мастило. Потреперих от бесния напор на силата, на агонията.
Не виках, не пищях. Не се страхувах. Знаех, че съм достатъчно силна да оцелея.
ГЛАВА 26
АКОС
НЯКЪДЕ МЕЖДУ СЪНЯ И СЪЗНАНИЕТО МУ СЕ СТОРИ, ЧЕ вижда переста трева, поклащана от вятър. Представи си, че е у дома и вкусва снега във въздуха, долавя мириса на премръзналата земя. Позволи на копнежа да го прониже като копие и отново се потопи в сън.
Олио върху вода като мъниста.
Беше на колене на пода в затвора, наблюдавайки как сенките извират от кожата на Сайра като пушек. Мрачната мъгла обагри в тъмносиво ръката на рамото му, ръката на Айджа. През нея виждаше Сайра съвсем смътно, беше вирнала брадичка нагоре и стоеше със затворени очи, сякаш спеше.
А сега лежеше върху тънък дюшек, с електрическо одеяло върху босите му крака. И игла в ръката. Едната му китка беше закопчана с белезници за рамката на леглото.
Болката и споменът за нея преминаваха в глухо усещане. Размърда пръсти и интравенозната игла се размести под кожата му. Той се намръщи. Сънуваше това място, само така си го обясняваше, защото още беше в онази гробница под амфитеатъра на Boa и Ризек му заповядваше да говори за Ори Редналис. Ориев Бенесит. Каквото и да беше името ѝ сега.
— Акос?
Женският глас му прозвуча съвсем реално. Може би все пак не сънуваше.
Тя застана над него с обрамчено в права коса лице. Можеше да познае тези очи навсякъде. Някога го гледаха от другата страна на масата, сбръчкани в ъгълчетата, когато Айджа кажеше някоя шега. Левият ѝ клепач получаваше нервен тик понякога. Наистина стоеше над него, сякаш мисълта за нея я бе довела. Чувайки името си от устата ѝ, успя да дойде на себе си — край на просъницата.