— Ори? — дрезгаво промълви той.
Самотна сълза се пророни от едното ѝ око и капна на чаршафа. Тя сложи ръка върху неговата, покривайки тръбичката на иглата. Ръкавът ѝ от дебела черна вълна се разстилаше върху дланта, същият материал обгръщаше плътно гърлото ѝ. Типично за Тувхе, където жителите бяха готови да се удушат с дрехи, за да задържат топлината на тялото си.
— Киси идва — обяви Ори. — Обадих ѝ се. Обадих се и на майка ти, но тя е в другия край на галактиката, ще ѝ трябва малко време.
Беше толкова уморен.
— Не си тръгвай — помоли я, затваряйки очи.
— Няма. — Гласът ѝ беше дрезгав, но успокояващ. — Няма да си тръгна.
Сънува, че е между стъклени затворнически килии, с болезнено приковани към черния под колене и къркорещ от глад стомах.
Събуди се в болницата. Ори дремеше от едната страна на леглото му, преметнала ръка през краката му. През прозореца зад нея се виждаха ховъри и големи сгради, увиснали в небето като зрели плодове.
— Къде сме? — попита я.
Тя примига сънено.
— В болницата в Шиса.
— Шиса? Защо?
— Защото тук са те оставили — отговори тя. — Нищо ли не помниш?
При първия им разговор звучеше различно, сякаш изговаряше внимателно всяка дума. Но колкото повече си говореха, толкова повече си връщаше ленивия ритъм на речта, характерна за Хеса, сливайки плавно сричките. Акос усети, че прави същото.
— Оставили са ме? Кой?
— Нямаме представа. Мислехме, че ти ще знаеш.
Той се напрегна да извика спомена, но не успяваше да го достигне.
— Не се безпокой. — Тя отново сложи ръка върху неговата. — В организма ти имаше толкова много тихоцвет, че не знам как си оцелял. Не очакваме да си спомниш нещо. — Ори му се усмихна по онзи познат начин, повдигайки едното ъгълче на устата си. — Но явно не са те познавали добре, щом са те оставили точно в Шиса като някое снобарско гражданче.
Почти беше забравил шегите им за това място. Децата от Шиса вечно бяха с глава в облаците и дори не познаваха ледоцветите, защото ги гледаха само отвисоко. Не можеха да закопчеят едно палто като хората. Бяха като безполезни експонати в стъклените си сгради.
— „Снобарско гражданче“? И това от орисания канцлер на Тувхе — парира той, спомнил си внезапно. — Или това е ролята на близначката ти? Коя от двете е по-голяма?
— Не аз съм канцлерът, аз съм другата. Орисана да издигне сестра си на трона или… нещо такова — обясни тя. — Но ако аз бях канцлерът, ще отбележа, че определено не се отнасяш към мен с „уважението, полагащо се на поста ми“.
— Снобарка — отсъди Акос.
— Хесанска измет.
— Аз съм от рода Кересет, за твое сведение. Не бих казал, че сме измет.
— Да, знам.
Усмивката ѝ поомекна, сякаш казваше Как бих могъл да забравя? Тогава Акос си спомни за белезниците, приковаващи китката му към болничното легло. Но реши да не подхваща темата.
— Ори — каза вместо това. — Наистина ли съм в Тувхе?
— Да.
Той затвори очи. В гърлото му гореше огън.
— Липсваше ми, Ориев Бенесит — пророни. — Или както там се казваш.
Ори се засмя. Вече плачеше.
— Тогава защо се забави толкова?
При следващото си събуждаме не чувстваше първоначалната скованост и макар цялото тяло да го болеше, острата агония, пренесла го от Воа до Шиса, вече я нямаше. Ледоцветите несъмнено бяха потушили остатъчния ефект от дарбата на Сайра.
Само мисълта за нея накара вътрешностите му да се сгърчат от страх. Къде ли се намираше? Дали неговите спасители бяха спасили и нея, или просто я бяха оставили на сигурна смърт при Ризек?
Усети вкус на жлъчка в устата си и отвори очи.
В долния край на леглото му стоеше някаква жена. Тъмни къдрици заобикаляха лицето ѝ. Гледаше го с ококорени очи. В долната част на едното, точно на границата между зеницата и ириса ѝ, имаше малко петънце — родилен дефект. Сестра му Киси.
— Здравей — продума тя.
Гласът ѝ беше мек и нежен. Акос пазеше спомена за него дълбоко в съзнанието си, сякаш бе последното семенце, запазено за посев.
Толкова лесно можеше да се разплаче точно сега, отпуснат в леглото и уютно затоплен.
— Киси — дрезгаво каза той, мигайки да потисне сълзите.
— Как се чувстваш?