Това — помисли си той — е интересен въпрос. Но знаеше, че го пита за болката, затова отговори:
— Добре. И по-зле съм бил.
Тя направи няколко плавни крачки в масивните си хесански ботуши, спря от едната страна на леглото и натисна с пръст нещо до главата му. Горната половина на леглото се повдигна, така че да седне.
Акос изтръпна. Ребрата му бяха натъртени. Толкова време е лежал неподвижно, че почти беше забравил.
До този момент сестра му се държеше толкова внимателно и сдържано, че го стресна, когато се хвърли отгоре му, стискайки рамото му, едната страна на тялото му. В първия момент Акос не помръдна, просто не можеше. Но после я прегърна силно. Като деца не се прегръщаха често, с изключение на баща им, семейство Кересет не бяха особено емоционални. Но прегръдката ѝ беше кратка. Стоеше пред него, жива и здрава. И отново бяха заедно.
— Не мога да повярвам… — въздъхна тя.
И започна да се моли. Акос не беше чувал тувхийска молитва от дълго време. Благодарствените бяха най-кратки, но не се присъедини към нея. В главата му се блъскаха твърде много тревоги.
— Нито пък аз — отвърна, след като молитвата ѝ приключи.
Тя се отдръпна, стиснала едната му ръка, и се усмихна.
Само след секунда обаче усмивката изчезна и тя впери поглед в сключените им ръце, избърсвайки една сълза от бузата си.
— Плача — пророни. — Ама че… не съм плакала от… откакто се прояви дарбата ми.
— Дарбата не ти позволява да плачеш?
— Не си ли забелязал? — Тя подсмръкна, изтривайки бузите си. — Карам хората да се чувстват… спокойни. Също така не мога да правя и казвам неща, които ги смущават, като…
— Да плачеш — довърши той.
Дарбата ѝ да успокоява околните не го изненадваше. Но я описваше, сякаш беше желязна ръка, която я стискаше за гърлото. Акос не знаеше как някой може да нарече това дарба.
— Е, моята потиска твоята. Всъщност потиска всички дарби — обясних.
— Полезно.
— Понякога.
— Ходи ли на странство? — попита го ненадейно Киси, стиснала силно ръката му. Акос се зачуди дали няма да го засипе с въпроси. Нo тя побърза да добави: — Извинявай, просто… питах се, като гледах новините. Нали не можеш да плуваш. Притеснявах се за теб.
Той не можа да сдържи смеха си.
— Бях заобиколен от шотетци, живеех в непосредствена близост до Ризек Ноавек, а ти си се притеснявала, че не мога да плувам?
Засмя се отново.
— Мога да се притеснявам едновременно за две неща. За няколко дори — отвърна хапливо тя. Но не чак толкова хапливо.
— Ки — подхвана Акос, — защо съм закопчан с белезници за леглото?
— Носеше шотетска броня, като те оставиха. Канцлерът нареди да те следим.
Незнайно защо страните ѝ порозовяха.
— Ори не гарантира ли за мен?
— И тя, и аз — отвърна Киси. Не навлезе в подробности защо на нея самата ще ѝ се налага да гарантира за него пред канцлера на Тувхе, защо тя би я изслушала, а и той не попита. Рано беше за такива въпроси. Но канцлерът е… недоверчива.
Не прозвуча критично, но все пак това беше Киси. Можеше да влезе в положение на всеки. Неизменната ѝ съпричастност със сигурност я затрудняваше, но като че ли се е справила добре през сезоните на раздялата им. Изглеждаше почти същата, макар и леко поотслабнала, с по-ясно изразени челюст и скули. Беше ги наследила от майка им, разбира се, но всичко останало — възшироката усмивка, тъмните вежди, финият нос, идваше от баща им.
Последно го беше виждала като хлапак, по-дребен от останалите деца, е нежно лице — Винаги мълчалив и готов да се изчерви от всичко. А сега пред нея стоеше мъж, по-висок от повечето мъже, с каменни черти, мускулесто тяло и клейма на смъртта върху едната ръка. Дали изобщо ѝ приличаше на същия човек?
— Няма да нараня никого — увери я той за всеки случай.
— Знам.
Лесно можех да си представя Киси като грижовно, добродушно същество, но виждах и някакъв стоманен отблясък в очите ѝ, тънки бръчици около устата ѝ, появили се преждевременно заради тежкия живот. Сестра му беше пораснала.
— Струваш ми се променена — споделих ѝ.
— Ти ли го казваш? — отвърна тя. — Виж, исках да те попитам… — Тя загриза единия си нокът, търсейки подходящите думи. — Исках да те попитам за Айджа.
Ръката на Айджа тежеше върху рамото му, докато го тласкаше към затвора, без значение, че Акос шепнеше името му, колкото и да го молеше за помощ. За храна. За милост.
Още усещаше тежестта ѝ.
— Жив ли е? — попита плахо тя.
— Зависи от определението ти за „жив“ — отвърна Акос.
Безскрупулен отговор, какъвто Сайра би дала.