Постоя пред прозореца дълго време, докато небето притъмняваше все повече и повече, трафикът стихваше и Шиса се готвеше за сън. Тогава тъмен силует засенчи лилавия блясък на отсрещната сграда. Друг пък прелетя над полята от ледоцвет далеч под краката му. Трети се стрелна покрай болницата, карайки стъклото да затрепери под дланите му. Акос веднага разпозна металните кръпки. Шотетските кораби пълнеха Шиса като чаша.
От единия ъгъл на стаята изписка аларма и само след миг вратата се отвори. Исае Бенесит позна я по лъснатите обувки, хвърли голям сак в краката му.
— Добре е, че белезниците ни не могат да те удържат — отбеляза тя. — Хайде. Ще ме измъкнеш оттук.
Той не помръдна от мястото си. Нещото в сака стърчеше във всички посоки — приличаше на броня, най-вероятно неговата. Сигурно при нея бяха и оръжията, и отварите му, щом онзи, който го е хвърлил в Шиса като торба със смет, си е направил труда да го оборудва с едно нещо, нямаше причина да му спести останалите.
— Знаеш ли, много ми се иска хората да ме слушат от време на време — каза Исае, забравила официалностите от тревога. — Дали да не нося със себе си някоя голяма пръчка?
Той се наведе, извади бронята си от сака и я нахлузи през глава. С едната ръка стегна здравите каиши върху ребрата си, докато с другата издирваше ножа си. И наистина го намери — беше онзи, който Сайра му подари на улицата по време на фестивала. След това той ѝ го върна в знак на извинение, но преди да слязат от странстващия кораб, тя му го остави на масата и той го взе.
— Къде е сестра ми? — попита.
— Ето ме — обади се Киси от коридора. — Много си пораснал на височина, Акос.
Исае сграбчи ръката му и той ѝ позволи да го влачи като марионетка. Уж той трябваше да я измъкне, а се държеше, сякаш тя измъква него.
Като излязоха в коридора, всички лампи угаснаха едновременно. Останаха само лентите на аварийното осветление в левия край на пода. Исае го стискаше здраво, теглейки го надолу по коридора и зад ъгъла. От вътрешността на сградата се чуваха писъци.
Той се пресегна назад да хване ръката на Киси и тримата хукнаха заедно към аварийния изход, свръщайки зад следващия ъгъл. В дъното на коридора обаче ги чакаха две тъмни фигури в шотетска броня.
Акос спря на място, изтръгна ръката си от хватката на Исае и отстъпи назад към сенките.
— Акос! — промълви ужасено Киси.
Зад ъгъла Исае извади оръжието от ножницата на хълбока си. Нож на потока, не остър, но настроен на смъртоносна честота. Войниците крачеха бавно към нея, сякаш към животно, което не искаха да подплашат.
— Накъде така? — обади се единият. На шотетски, разбира се, вероятно не говореше други езици.
Беше по-нисък от Исае и меко казано широкоплещест. Облиза с език подпухналите си от студа устни. Акос не си спомняше шотетски войници да са идвали толкова на север. Едва ли бяха подготвени за ниските температури.
— Напускам болницата — обяви Исае на лош шотетски.
Войниците се изсмяха. Вторият беше по-млад и гласът му още мутираше.
— Страхотен акцент — погаври се първият. — Кой те учи на езика ни? Отрепките от някоя периферна планета ли?
Исае се хвърли в атака и Акос не видя много, но я чу да изпъшква от нечий удар. В този миг изправи гръб в затегнатата си броня, въоръжен с най-добрия си нож.
— Спрете — извика, показвайки се иззад ъгъла отново.
— Какво искаш? — обади се по-възрастният войник.
Акос излезе на светлината.
— Искам да ми я оставите. Няма да повтарям.
Когато никой от войниците не реагира, той заяви:
— Аз съм пратеник на семейство Ноавек. — Реално погледнато, беше колкото лъжа, толкова и истина. Само дето не изпълняваше ничии нареждания. — Ризек Ноавек ме изпраща да му я заведа. А много ще ме затрудните, ако ви позволя да я убиете.
Всички замръзнаха на място, дори Акос. Бяха съвсем близо до аварийното стълбище и трябваше единствено да преодолеят тези две… препятствия. По-възрастният шотетец отново облиза устни.
— А как ти звучи да убия теб и да завърша твоята мисия вместо теб? Как ли ще ме възнагради суверенът на Шотет?
— Недей — обади се с ококорени очи пo-младият. — Познах го. Това е…
Първият шотетец замахна с ножа си, но беше тромав и бавен, явно беше с нисък ранг. Акос отскочи назад, превивайки се, за да излезе от обсега на оръжието и да предпази корема си. Като замахна със собствения си нож, удари броня и се разхвърчаха искри. Но свободната му ръка, дясната, вече вадеше друг нож от ботуша му. Този вече успя да среже плът.
Войникът се свлече върху него, обливайки с топла кръв ръцете му. Акос пое теглото му, втрещен, не от постъпката си, а от лекотата, с която го беше надвил.