— Съжалявам — рече механично Акос.
Незнайно защо му се прииска да ѝ разкаже къде отиват всички медицински припаси от Отир — в ръцете единствено на Ризек и приближените му и че малко хора знаят за тях. Но моментът не беше подходящ да я просветлява за шотетската действителност, защото имаше опасност тя да реши, че оправдава войника, откраднал лекарствата и обезобразил лицето ѝ.
— Аз пък не. — Исае грабна сапуна от мивката, сякаш искаше да го счупи на две, и започна да мие ръцете си. — Трудно е да забравиш кои са враговете ти с белези като моите. — Тя се прокашля. — Дано не възразяваш, че взех от дрехите на майка ти.
— Аз нося бельото на мъртвец — рече той. — Защо да възразявам?
Тя се усмихна едва доловимо — огромен напредък.
Никой от тях не искаше да се бавят излишно, особено Акос. Той знаеше, че колкото повече се задържат тук, толкова по-трудно щеше да си тръгне. По-добре да отвори старата рана бързо и до час по-скоро да я превърже отново.
Събраха провизии, храна, дрехи и ледоцвети и се натовариха в ховъра. В резервоара имаше достатъчно гориво да ги превози отвъд перестата трева, повече не им и трябваше. Киси докосна таблото и ховърът се откъсна от земята, а Акос настрои автопилота за място, на пръв поглед разположено в нищото. Първо щяха да се отбият до дома на Джорек. Това беше единственото относително безопасно място извън Boa, за което се сещаше.
Докато летяха, наблюдаваше перестата трева под тях, чиито стръкове се люлееха с ритъма на вятъра.
— Какво говорят шотетци за перестата трева? — попита внезапно Исае. Ето, според нашите поверия първите тувхийски заселници я засадили, за да държат шотетците настрана, но те вероятно имат друго обяснение.
— Шотетците твърдят, че те са я засадили — отговори Акос. — За да държат тувхийците настрана. Но по произход е огранска.
— Даже от тази височина ги чувам — обади се Киси. — Гласовете в тревата.
— Чии гласове? — попита я Исае с по-мек тон.
— Главно на баща ми — отвърна Киси.
— Аз пък чувам майка ми — сподели Исае. — Питам се дали чуваме само гласовете на мъртвите.
— Кога е починала?
— Преди няколко сезона. По времето, когато мен ме нарязаха.
Исае беше преминала към друг, по-неофициален речник. Дори стойката ѝ се беше променила и вече седеше леко прегърбена.
Двете продължиха да си говорят, но Акос се умълча, замислен за Сайра.
Ако е умряла, не се съмняваше, че щеше да го е усетил като бодеж в гърдите например. Нямаше как да загуби приятел като нея, без да почувства загубата ѝ дори и далече. Макар потокът да не течеше през него, нейната жизнена сила със сигурност изпълваше тялото му. Беше го опазила жив толкова дълго. Дали ако се напрегне сега, ще може да направи същото за нея от разстояние?
В късния следобед, когато слънцето набъбваше с последните часове на деня, горивото им започва да се изчерпва. Ховърът затрепери. Перестата трева под тях се разреждаше постепенно и между нейните стръкове се появяваше друга, ниска, сивкавокафява трева, развяваща се като коса на вятъра.
Киси кацна до една полянка с диви цветя. Тук, близо до екватора, властваше студ, но долината на Воа се изпълваше стопли маси морски въздух. Затова наоколо вирееха и други растения, не само ледоцвети.
Слязоха от ховъра и тръгнаха пеша. По хоризонта се нижеха виолетовата ивица на космическия поток, шепа скупчени сгради и отблясъци от шотетски кораби. Джорек му беше обяснил как да намери дома на семейството му, но Акос стъпваше по тези места за пръв път след убийството на Калмев Радикс и бруталния побой, който му нанесоха Вас и хората му, затова не ги помнеше добре. За щастие, теренът беше толкова равен, че нямаше къде да се скрие цяло село.
Дочу шумолене в тревите пред тях и мярна нещо тъмно и голямо сред полюшващите се стръкове. Сграбчи ръката на Исае, която вървеше от лявата му страна, и тази на Киси, от дясната, задържайки и двете на място.
Съществото пред тях сякаш плуваше в тревата. Щракането на щипците му идваше от всички посоки. Беше гигантско, широко колкото човешки бой, а тялото му бе покрито с тъмносини люспи. Имаше незнайно колко крака и Акос виждаше главата му, благодарение на зъбите, лъснали в зейналата му, извита паст. Бяха дълги колкото пръстите му.
Брониран.
Лицето му беше на изити от покритото с твърди люспи тяло на чудовището. То сякаш въздъхна и малките му черни очи, почти скрити под една от големите люспи, се затвориха.
До него Киси потрепери от страх.
— Потокът подлудява Бронираните — прошепна Акос до съществото, спящо, напук на всяка логика. Той отстъпи бавно назад. — Затова нападат хората, защото сме проводници на потока.