Дланите му бяха толкова потни, че скърцаха в техните.
— Но потокът не минава през теб — прошепна напрегнато Исае.
— Затова почти не ме усещат — обясни той. — Хайде.
Той ги отдалечи от спящото животно, надниквайки през рамо, за да се увери, че не ги е подгонило. Бронираният продължаваше да спи.
— Ето как си заслужил бронята си — отбеляза Исае.
— От това ли се прави бронята? — учуди се Киси. — Мислех, че всички тези истории за надвивано на зверове са просто глупави тувхийски слухове.
— Не са — увери я Акос. — Моята история обаче не е особено героична. Убих го, докато спеше. След това така ме гризеше съвестта, че белязах смъртта му на ръката си.
— Щом не си искал, защо си го убил? — попита Исае.
— Исках броня — обясни той. — Не всеки шотетец успява да си спечели такава чест, затова е нещо като… символ на обществено положение. Исках да ме възприемат като равен и да престанат с подигравките за тънката ми тувхийска кожа.
Киси изсумтя.
Очевидно никой от тях не е преживявал зимата в Хеса.
Той ги поведе към далечните сгради през килим от диви цветя, толкова нежни, че се разпадаха под обувките му.
— Е, ще ни кажеш ли къде отиваме, или очакваш просто да влезем с маршова стъпка в онези сгради? — подкани Исае, като наближиха къщите достатъчно, че да видят синкавосивите камъни, от които бяха изградени, и разноцветните им прозорци.
Толкова малко сгради трудно можеха да се нарекат село. А отблясъците на залязващото слънце по пъстрите стъкла и дивите цветя, достигащи чак до каменните стени, придаваха на мястото приказна красота.
Акос знаеше, че рискува, идвайки тук, но и бездруго ги грозеше опасност, така че този вариант му се струваше сравнително приемлив.
Целият трепереше от нерви. В тези къщи несъмнено имаха достъп до шотетската новинарска емисия. Жителите им щяха да знаят какво се е случило със Сайра. Вървеше с лява ръка до дясното си рамо, за да може при нужда да извади ножа си максимално бързо. Не знаеше какво ги очаква зад шарените прозорци. Една от вратите се отвори и той извади оръжието си. Дребна, хитра наглед женица прекрачи прага с мокри ръце. Държеше парцал. Акос веднага я позна — Ара Кузар. Съпругата на покойния Сузао и майка на Джорек.
Е, поне бяха попаднали на правилното място.
— Здравейте — обади се Ара.
Гласът ѝ се оказа по-дълбок, отколкото очакваше. Беше я виждал само веднъж досега — на излизане от амфитеатъра, след като уби съпруга ѝ. Джорек я държеше за ръка.
— Здравейте — отвърна той. — Аз съм…
— Знам кой си, Акос — прекъсна го жената. — Казвам се Ара, но сигурно вече знаеш.
Нямаше смисъл да отрича, затова просто кимна.
— Ще влезеш ли? — предложи тя. — Приятелките ти също са добре дошли, стига да не създават неприятности.
Исае го погледна с повдигнат вежда и тръгна напред, изкачвайки стълбите. Ръцете ѝ сякаш понечиха да хванат въображаеми поли. Навярно е свикнала с изтънчени облекла и дори сега вървеше като жена от елита, с вдигната глава и изправени рамене. И тя едва ли е преживявала зимата на Хеса, но имаше и по-тежки неща от времето.
Последваха Ара по тясно, скърцащо стълбище до кухнята. Подът беше облицован със сини плочки с неравна политура, а бялата боя по стените се лющеше. Но помещението беше топло и обзаведено с голяма, стабилна маса, чиито столове бяха изтеглени назад, сякаш досега на Ара са ѝ гостували много хора. На далечната стена имаше екран, по който течеше новинарската емисия — синтетичната светлина, вградена в белещата се стена, стряскаше окото. Новото срещаше старото, както беше навсякъде из Шотет.
— Сигнализирах на Джорек, така че би трябвало да се прибере скоро — каза Ара. — Приятелките ти говорят ли шотетски?
— Само аз — отвърна вместо него Исае. — Но започнах да го уча едва преди няколко сезона, така че… по-бавно.
— Няма нужда, можем да говорим на тувхийски — предложи Ара, чийто тувхийски беше леко скован, но разбираем.
— Това е сестра ми Киси — представи я Акос. — И приятелката ми…
— Бадха — вметна съвсем естествено Исае.
— Приятно ми е да се запознаем — рече Ара. — Да ти призная, Акос, малко съм засегната, че не си приел подаръка ми. Пръстена?
Тя гледаше ръцете му, които трепереха леко.
— О — присети се той.
Бръкна с палец, под яката на ризата си и извади верижката. Нa края ѝ висеше пръстенът, който му беше изпратила по сина си. Ако трябваше да е откровен, предпочиташе да го изхвърли на боклука, отколкото да го носи — не искаше да си припомня за убийството на Сузао. Нo имаше нужда да помни.