Не можех да не се засмея. Чак сега осъзнавах колко добре прозираше в душата ми сладкодумният Айджа Кересет.
— Имам чувството, че те познавам — заяви внезапно той. — И май наистина е така. От известно време.
— Не съм в настроение за философска дискусия за човешката идентичност — отвърнах. — Нo дори вече да си повече Ризек, отколкото Айджа, пак не ме познаваш. Независимо кой си, никога не си опитвал да ме опознаеш.
Айджа врътна очи.
— Горкото неразбрано аристократско отроче.
— И това от самоходното кошче за душевните отпадъци на Ризек — озъбих му се. — Защо просто не ме убие? Цялата тази прелюдия е твърде драматична дори за него.
Айджа не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор. Ризек не ме е убил все още, защото имаше нужда да го направи точно по този начин — пред, очите на всички. Може би вече бяха плъзнали слухове, че съм участвала в опит за убийството му и сега се налагаше да очерни името ми, преди да ми позволи да умра. А може би просто искаше да гледа как страдам.
Но някак нe ми се вярваше.
— Нужно ли е да ми давате такива безполезни прибори? — оплаках се, набождайки препечената си филийка с ножа, вместо да я нарежа.
— Суверенът се притеснява, че може да посегнеш на живота си, вместо да го загубиш по подходящ начин — отговори Айджа.
Подходящ начин. Зачудих се дали Айджа не е избрал как точно да умра. Дали оракулът не избираше идеалното бъдеше от всички възможни варианти.
— И как ще посегна на живота си с това нещо? Ноктите ми са по-остри.
Ударих върха на ножа в дюшека си. Блъснах го толкова силно, че леглото се разтърси, и го пуснах. Ножът падна настрани, без дори да пробие плата. Изтръпнах от болка, а дори не знаех коя част от тялото ме болеше.
— Явно суверенът смята, че си достатъчно изобретателна да намериш начин — отвърна кротко Айджа.
Пъхнах последната хапка от препечената филийка в устата си и облегнах гръб на стената със скръстени ръце. Намирахме се в една от излъсканите, луксозни килии в недрата на амфитеатъра, под скамейките, които вече се пълнеха с хора, нетърпеливи да гледат смъртта ми. Бях победила в последния бой, но силите ми вече се изчерпваха. Тази сутрин дори пътят към тоалетната се бе оказал истински подвиг.
— Колко мило — отбелязах, разтваряйки широко ръце, за да му покажа синините си. — Виждаш ли колко ме обича брат ми?
— Започваш да се шегуваш — обади се Ризек от външната страна на килията. Чувах го приглушено през стъклената стена, която ни делеше. — На това му викам отчаяни мерки.
— Не, отчаяни мерки е да играеш тази глупава игра, преди да ме убиеш, само и само да ме изкараш лошата — поправих го. — Толкова ли се страхуваш, че народът на Шотет ще застане зад мен? Колко си жалък само.
— Опитай се да станеш на крака и ще видим какво значи да си „жалък“ — отвърна Ризек. — Хайде. Време е да вървим.
— Ще ми кажеш ли поне с кого ще се бия днес? — попитах.
Хванах се за рамката на леглото, стиснах зъби и се набрах да стана.
Едва се сдържах да изрева от болката, надигаща се в гърлото ми. Но успях.
— Ще видиш — каза Ризек. — Вече нямам търпение всичко това да свърши. Сигурен съм, че същото важи и за теб. Затова тази сутрин съм ти уредил специален противник.
Днес носеше синтетична броня, черен мат и по-гъвкава от традиционната шотетска и лъснати черни ботуши, с които изглеждаше още по-висок. Бялата му риза беше закопчана догоре и яката ѝ се подаваше над бронята без ръкави. С почти същия тоалет се яви на погребението на майка ни. Явно очакваше да ме види как умирам днес.
— Жалко, че възлюбеният ти не е тук, за да гледа — отбеляза Ризек. — Едва ли щеше да му е приятно.
Тези дни непрекъснато си повтарях последните думи на Зосита, майката на Тека, преди да тръгне към екзекуцията си. Попитах я дали си струва да загуби живота си, опълчвайки се на Ризек, а тя ми отвърна, че си е струвало. Щеше ми се да можех да споделя с нея, че вече я разбирах.
Вирнах брадичка.
— Знаеш ли, напоследък ми е трудно да преценя колко от брат ми е останало в теб. — Минавайки покрай Ризек на излизане от килията, се приведох към него и процедих: — Но щеше да си в много по-добро настроение, ако малкият ти план да откраднеш дарбата на Айджа беше проработил.
Усетих как увереността му рухва за миг. Очите му отскочиха към Айджа.
— Ясно — пророних. — Опитите ти са останали безуспешни. Все пак не си намерил начин да си присвоиш дарбата му.
— Отведи я — заповяда брат ми на Айджа. — Смъртта я чака.