Айджа ме изтика напред. Носеше твърди ръкавици, сякаш дресираше хищна птица.
С малко концентрация можех да вървя в права линия, но болезненото пулсиране в главата и гърлото ми ме затрудняваше. Струйка кръв — е, надявах се да е кръв, се търкулна по едната ми ключица.
Стигнахме до вратата на арената и Айджа ме избута на терена. Тук светлината беше ослепителна, а небето — безоблачно и бледо около слънцето. Амфитеатърът беше пълен и публиката крещеше екзалтирано, макар че не различавах нито дума от виковете им.
От другата страна на арената ме чакаше Вас Кузар. Усмихна ми се и задъвка напуканите си устни. Щеше да ги разкърви, ако продължаваше така.
— Вас Кузар! — обяви Ризек с глас, усилен от малките устройства, кръжащи из арената.
Над стената на амфитеатъра се виждаха каменните сгради на Boa, сякаш закърпени с метал и стъкло, блещукащи на слънцето. Една кула от синьо стъкло почти се сливаше с небето. Над арената се простираше силово поле, което я защитаваше от суровите климатични условия и правеше бягството невъзможно. Шотетци не позволяваха смъртоносните им игри да бъдат осуетявани от бури, студове и бягащи пленници.
— Ти предизвика предателката Сайра Ноавек на двубои до смърт с ножове на потока! — Сякаш по сценарий, публиката избухна на думите предателката Сайра Ноавек, а аз врътнах очи, въпреки че сърцето ми препускаше бясно. — Предизвикваш я заради измяната ѝ към шотетския народ. Готов ли си за боя?
— Готов съм — отвърна с обичайния си равнодушен тон Вас.
— Оръжието ти, Сайра — провъзгласи Ризек и извади нож на потока от ножницата на гърба си, премятайки го веднъж, за да ми поднесе дръжката му. Ръкавът му беше навит.
Доближих го, призовавайки сенките си и болката, която носеха. Кожата ми беше осеяна с тъмни линии. Посегнах към дръжката на ножа, по вместо това стиснах китката на Ризек.
Исках да покажа на народа му що за човек беше всъщност. А болката неизменно вадеше вътрешностите на показ.
Ризек изкрещя през зъби и се замята, мъчейки се да ме отблъсне. Винаги досега просто оставях дарбата ми сама да избере къде да се излее, а тя винаги искаше да бъде споделена. С Акос я издърпах назад, което едва не ме уби. Но към Ризек я тласнах с всичките си останали сили.
Жалко, че Айджа се появи прекалено бързо, сграбчи ме и ме издърпа назад.
Въпреки това постигнах целта си. Всички на арената чуха как брат ми пищи от допира ми и наблюдаваха смълчани.
Айджа ме държеше, докато Ризек се окопитваше и прибираше ножа си. После сложи ръка върху рамото на Вас и му нареди така, че само ние с него и Айджа да чуем:
— Убий я.
— Жалко, Сайра — прошепна в ухото ми Айджа. — Не ми се искаше да се стига дотук.
Изтръгнах се от хватката му и той напусна арената. Отстъпих задъхано назад. Нямах оръжие. Но предпочитах да си отида така. Отказвайки ми оръжие, Ризек демонстрираше на всички в амфитеатъра, че ме ми дава справедлив шанс. В гнева си бе показал страх, а това ми стигаше.
Вас тръгна към мен с уверена, хищническа стъпка. Открай време ме отвращаваше, още от дете, не знаех защо. Беше висок и снажен като всички други мъже, който преди намирах за привлекателни. Биеше се добре и очите му имаха рядък, красив цвят. Но тялото му беше покрито с неусетени синини и драскотини. Ръцете му бяха толкова сухи, че тънката плът между пръстите му се цепеше. И никога не бях срещала по—…празен човек. За зла участ точно това го правеше толкова страховит на арената.
Измисли стратегия, веднага, наредих си наум. Спомних си видеоматериала от Тепес, който гледах в тренировъчната зала. Бях научила скокливите, променливи движения на бойния им стил, докато умът ми още беше остър. Знаех, че за да запазя контрол над тялото си, трябва да удържа центъра си. Когато Вас скочи в атака, аз се завъртях и направих пъргава крачка встрани, размахвайки буйно ръце. Едната го удари силно по ухото. Сблъсъкът ме разтърси, и запрати вълна от болка през гръдния кош и гърба ми.
Изтръпнах и в този миг невнимание Вас замахна с ножа си. Наточеното му острие проряза резка в ръката ми. Кръв оплиска пода на арената и тълпата избухна.
Опитах се да игнорирам кръвта и парещата болка. Тялото ми пулсираше от агония, страх и ярост. Притиснах ранената ръка към гърдите си. Трябваше да се вкопча във Вас. Той не усещаше болка, но ако му влеех достатъчно от моята дарба на потока, можех да го убия.
Облак засенчи слънцето и Вас атакува отново. Този път залегнах, протягайки едната си ръка, и пръстите ми докоснаха вътрешната страна на китката му. Сенките се люшнаха към него, но не бяха достатъчно силни да му повлияят. Той отново замахна с нож и върхът на острието му се заби в едната страна на тялото ми.