— Постъпката ти е безценна за мен — продължи на тувхийски той. — Променя всичко.
Допря чело до нейното, споделяйки дъха ѝ.
— Харесва ми как звучиш на собствения си език — пророни тихо тя.
— Може ли да те целуна? — попита Акос. — Или ще заболи?
Очите ѝ се разшириха. И промълви без дъх:
— И какво, ако заболи? — Усмихна му се леко. — Животът и бездруго е пълен с болка.
Дъхът на Акос потрепери и той притисна устни до нейните. Не знаеше какво ще е чувството да я целуне така не защото тя го бе изненадала, а той дори не помисли да се отдръпне, а защото искаше. Устата ѝ имаше вкус на малц и билки заради отварата, която изпи, и му се стори леко плаха, сякаш се боеше да не го нарани. Но когато я целуна, имаше чувството, че допира запалена клечка кибрит до сухи съчки. Гореше за нея.
Корабът подскочи и всички чинии и чаши издрънчаха. Кацаха.
ГЛАВА 31
САЙРА
НАЙ-СЕТНЕ СИ ПОЗВОЛИХ ДА ГО ПРИЕМА — БЕШЕ КРАСИВ. Сивите му очи ми напомняха за буйните води на Пита. Като се пресегна към бузата ми, на ръката му се получи гънка, където един жилест мускул се срещаше с друг. Ловките му, чувствени пръсти се плъзнаха по скулата ми. Ноктите му бяха пожълтели, вероятно от прашец на завистниче. Останах без дъх при мисълта, че ме докосва просто защото иска.
Седнах бавно и докоснах сребърната кожа зад ухото ми. Скоро щеше да се свърже с нервите на онова, което беше останало от скалпа ми, позволявайки ми да го чувствам като своя собствена кожа, макар че върху него нямаше да ми поникне коса. Не страдах от това.
Той искаше да ме докосне.
— Какво? — попита Акос. — Гледаш ме странно.
— Нищо — отвърнах. — Просто… изглеждаш добре.
Ама че глупаво изказване. Беше прашен, потен и оцапам с кръвта ми. Косата и дрехите му бяха в безпорядък. „Добре“ не беше подходяща дума, ала другите, които ми хрумнаха, бяха твърде силни на този етап.
Той обаче се усмихна, сякаш ме е разбрал.
— Ти също.
— Много съм мърлява — отбелязах. — Но ти благодаря, че излъга.
Хванах се за ръба на масата и се напънах да стана. Първоначално се олюлях на омекналите си крака.
— Искаш ли пак да те нося? — предложи той.
— Това беше унизително и няма да се повтори.
— Унизително? Някои биха го описали другояче — не се съгласи той. — Галантно например.
— Знаеш ли какво — отвърнах. — Някой ден и аз ще те нося като бебе пред хора, чието уважение се опитваш да спечелиш, и тогава ще ми кажеш дали ти е харесало.
Той се ухили.
— Дадено.
— Склонна съм да ти позволя да ми помогнеш с ходенето — добавих. — И не си мисли, че не съм забелязала канцлера на Тувхе в съседната стая. — Поклатих глава. — Интересно ми е кой от принципите на елметахак те упълномощава да водиш канцлера си в страната на враговете ви.
— Бих казал, че е от канона на „хулйетахак“ — въздъхна той. — Школата на слабоумните.
Хванах се здраво за ръката му и тръгнах, по-скоро влачих краката си, към главната палуба. Транспортният кораб беше малък, с широк наблюдателен прозорец в единия край. През него виждах Boa отвисоко, обградена от три страни със стръмни скали, а от четвъртата — с океана. Гори се ширеха но далечните хълмове, докъдето окото ми стигаше. Влакове, задвижвани главно от вятъра, духащ откъм водата, обгръщаха града околовръст и навлизаха във вътрешността му като спици на колело. Никога не се бях качвала на такъв.
— Как така Ризек още не ни е надушил? — попитах го.
— Холограмна мантия — обясни Тека от капитанския стол. — Маскирани като поредния кораб на шотетската армия. Лично съм я проектирала.
Корабът се наклони и мина през дупка в изгнилия покрив на сграда от предградията на Boa. Ризек не познаваше тази част от столицата, всъщност никой не смяташе за нужно. Личеше, че точно тази сграда е била жилищен комплекс, изпразнен от някакво катастрофално събитие, навярно унищожително нападение. Някогашните ѝ жители дори не са успели да вземат цялата си покъщнина. Докато корабът потъваше във вътрешността ѝ, успях да надникна в половин дузина животи: легло с различни калъфки за възглавници в разнебитена спалня, половин кухненски плот, увиснал над дупка в пода, червени възглавнички, покрити с прахоляк и парчета мазилка от унищожена всекидневна.
Кацнахме и няколко от спътниците ни използваха въже, прокарано през скрипец на тавана, за да покрият дупката в него с голямо парче плат. Светлината преминаваше през него, пъзелът от различни метали по кораба почти сияеше, но вече по-трудно навлизаше в някогашните апартаменти. На местата, където мръсотията не се е наслоила плътно по пода на помещението, в което се намирахме, под прахоляка прозираха плочки. В пролуките между тях вирееха крехки шотетски цветя в сиви, сини и лилави багри.