А в дъното на стълбите, спуснати от кораба, с извити в ъгълчетата очи, запечатали се в паметта ми от видеоматериала, който изгледахме с Акос, ни наблюдаваше Исае Бенесит. Лицето ѝ беше белязано по невъобразим начин — от шотетско острие.
— Привет — поздравих я. — Чувала съм доста за теб.
— Аз също — отвърна тя.
Не се и съмнявах. Чувала е, че нося болка и смърт на всички, които докосна. И навярно е чувала за предполагаемата ми лудост — че съм като бясно животно и дори не мога да говоря.
Уверих се, че Акос още ме държи, и ѝ протегнах ръка за поздрав, любопитна дали ще я поеме. Пое я. Нейната собствена изглеждаше нежна, но се оказа мазолеста на допир и се зачудих как ли е станала такава.
— Май трябва да си поприказваме — подхванах внимателно. Ако ренегатите още не знаеха коя е, не биваше да им разкривам. За нейно добро. — На четири очи.
Тека ни доближи. Едва не се изсмях, виждайки ярката превръзка на окото ѝ. Макар и да не я познавах добре, ми се струваше съвсем типично за нея да привлича вниманието към липсващото си око, вместо да го прикрива.
— Сайра — поздрави ме тя. — Радвам се да видя, че си по-добре.
Откъснах се от ръката на Акос и сенките на потока отново плъзнаха по тялото ми. Толкова се бяха променили — увиваха се около пръстите ми като тънки кичури коса, вместо да тъмнеят под кожата им като вени. Ризата ми беше изцапана с кръв и разрязана на местата, където ми бяха налагали шевен плат, и тялото ми беше осеяно с незнайно колко синини. Въпреки това се опитах да запазя достойнство.
— Благодаря, че се върнахте за мен — казах на Тека. — Досегашните ни взаимоотношения ме навяват на мисълта, че ще искаш нещо в замяна.
— Ще го обсъдим по-късно — отвърна Тека, свивайки устни. — Но може да се каже, че интересите ни се припокриват. Ако искаш да се изкъпеш, в сградата има течаща вода. И то топла. Избери си някой апартамент, който и да е.
— Лукс на луксовете — коментирах. После се обърнах към Исае. — Предлагам ти да дойдеш с нас. Трябва да наваксаме.
Усилено се преструвах, че съм добре, докато не стигнахме първото стълбище, скривайки се от очите на всички, където спрях и се облегнах на стената задъхана. Кожата ми пулсираше край сребърната кожа. Допирът на Акос отнемаше болката от дарбата ми, но нямаше как да ми помогне с агонията от разсечената ми плът от битките, които водих за живота си.
— Край. Това е пълен абсурд — заяви Акос.
После опря ръка в свивките на коленете ми и ме грабна на ръце с неособена деликатност. Само че бях твърде изтощена да възразя. Понесе ме нагоре пo стълбището и носовете на обувките ми се затъркаха в стената.
Намерихме един сравнително запазен апартамент на втория етаж. Беше потънал в прахоляк и оживялата половина от всекидневната гледаше към продъненото пространство, където бяха паркирали кораба ни, така че можехме да наблюдаваме действията на ренегатите, които в момента разгръщаха спални чували, разпределяха провизии и стъкмяваха огън в пещта, навярно довлечена от някой апартамент.
Банята до всекидневната беше удобна и просторна, с вана в средата и мивка в единия край. Подът беше облицован с плочки от синьо стъкло. Акос завъртя крановете и първоначално чешмата запръска шумно, но после водата текна, както обеща Тека.
За миг се разкъсах между желанието си да се изкъпя и нуждата да говоря с Исае Бенесит.
— Ще изчакам — увери ме Исае, забелязала двоумението ми. — И бездруго ще се разсейвам, като те гледам покрита с кръв.
— Да, видът ми не е достатъчно представителен за компанията на канцлер — съгласих се с леко остър тон.
Сякаш аз бях виновна, че съм покрита с кръв. Или пък, че е нужно да ми го напомнят.
— Прекарах по-голямата част от живота си на един малък военен кораб, в който постоянно вонеше на крака — сподели Исае. — Аз самата не съм достатъчно представителна за собствената си компания според всеобщите схващания.
Тя взе една от големите декоративни възглавници от всекидневната и я удари с длан, изпращайки облак от прах във въздуха. След като я поизтръска още малко, я остави и седна отгоре ѝ, съумявайки да изглежда елегантно, докато се наместваше. Киси седна до нея, макар и по-безцеремонно, и ми се усмихна топло. Дарбата ѝ ме озадачаваше — как забавяше трескавия ритъм на мислите ми и сякаш ме отдалечаваше от най-лошите ми спомени. Усещах, че човек лесно може да се пристрасти към близостта с нея, ако непрестанно го измъчва нещо.