Потокът не ми е пратил проклятие. Неговата воля е била да ме направи силна. Нямаше как да отрека едно от твърденията на доктора че дълбоко в себе си вярвах, че и аз, и околните заслужаваме да страдаме. Но едно знаех със сигурност, убедена до мозъка на костите си — Акос Кересет не заслужаваше да страда. Здраво вкопчена в тази мисъл, протегнах ръка към него и долепих пръсти до гърдите му през плата на ризата му.
Отворих очи. Сенките продължаваха да танцуват по тялото ми, тъй като не докосвах кожата му, но цялата ми лява ръка, от рамото до върховете на пръстите ми, опрени в гърдите му, беше гола. Дори да беше способен да усети дарбата ми, пак нямаше да го нарани.
Очите на Акос, вечно изпълнени с предпазливост, сега ме гледаха, ококорени от смайване.
— Когато убивам хора с допира си, съзнателно им прехвърлям цялата си болка. Защото толкова се уморявам да я нося сама, че искам единствено да се освободя от нея, поне за миг — обясних му. — Но по време на разпита ми хрумна, че може би съм достатъчно силна да я нося сама. Че вероятно никой друг не е способен. И ако не се беше появил ти, едва ли щях да го разбера.
Примигах, за да прогоня сълзите от очите си.
— Ти видя в мен нещо повече продължих. — Каза ми, че мога да си избера различен път, че не е нужно завинаги да остана такава. А аз постепенно започнах да вярвам в това. Когато поех цялата болка, едва не умрях, но като се събудих, дарбата ми се беше променила. Вече не ми причинява толкова болка. Понякога дори мога да я контролирам.
Откъснах ръката си от гърдите му.
— Наричай както искаш отношенията ни сега — продължих. — Но държа да знаеш, че приятелството ти… буквално ме промени.
В продължение на няколко дълги секунди той просто се взираше в мен. Откривах все нови и нови неща по лицето му, колкото и време да бяхме прекарали заедно. Бледите сенки под скулите му. Белега през едната му вежда.
— Не знаеш как да наречеш отношенията ни? — проговори накрая.
Бронята му издрънча на пода и той се пресегна към мен.
Обви кръста ми с ръка. Придърпа ме към себе си. Прошепна до устата ми:
— Сивбарат. Зетхетет.
Една шотетска дума, една тувхийска. Сивбарат наричахме най-скъпия приятел, някой, толкова близък, че загубата му би била като загуба на крайник. Тувхийската дума обаче чувах за пръв път.
Не знаехме как точно да си прилегнем, устните ни бяха твърде мокри, зъбите ни се блъскаха. Но не ни пречеше, опитахме отново, и този път беше като искра от триене, прилив на енергия в тялото ми.
Той ме хвана за кръста, скупчвайки ризата ми в юмруци. Ръцете му бяха станали ловки от рязането на ледоцвети и ухаеше на билки, отвари и ароматни пари.
Долепих се до тялото му, усещайки грубата стена на стълбището до ръцете си и забързания му, горещ дъх до врата си. Толкова дълго се чудих какво ли е да живееш без болка, но това не беше липсата на болка, за която мечтаех открай време, а точно обратното — съвсем чисто чувство. Нежност, топлота, копнеж, тежест, всичко, всичко.
Из безопасната квартира се разнесе екот, звук от суматоха. Но преди да се отдръпна от него, за да разберем каква, го попитах тихо:
— Какво значи „зетхетет”?
Той извърна поглед, сякаш засрамен. Мярнах онази позната червенина да плъзва изпод яката на ризата му.
— Възлюбена — прошепна той.
Целуна ме отново, грабна бронята си и ме поведе към ренегатите.
Не можех да залича усмивката от лицето си.
Суматохата се дължеше на факта, че някакъв ховър кацаше в безопасната ни квартира, разпорвайки предпазното платно.
Беше оплискан с кал и обръчът около облото му тяло светеше в тъмнолилаво.
Замръзнах, ужасена от спускащия се мрачен силует, но в следващия момент видях непознатите думи, изписани върху търбуха му: Пасажерски кораб #6734.
Изписани на тувхийски.
ГЛАВА 32
АКОС
КОРАБЪТ, ПРОБИЛ ПОКРИВАЛОТО НА ПОКРИВА, БЕШЕ пътнически ховър, побиращ само няколко човека. Съдраните парчета от плата, който беше разкъсал, се спускаха след него, понесени от въздушното му течение. Вече видимото небе беше тъмносиньо и беззвездно, а космическият поток, лъкатушещ през него, имаше пурпурен цвят.
Ренегатите обградиха ховъра с извадени оръжия. Люкът от едната му страна се отвори и по стъпалата слезе жена, вдигнала длани към тях. Беше възрастна, със сиви кичури в косата си и поглед, далеч несъвместим с покорния ѝ жест.