— Мамо? — обади се Киси.
После хукна към нея и я прегърна силно. Майка им отвърна на прегръдката ѝ, но през това време оглеждаше ренегатите над рамото ѝ. Докато очите ѝ не се спряха на Акос.
Идеше му да изскочи от кожата си. Беше си мислил, че ако някога я види отново, ще го накара да се почувства като хлапе. Но сега се случваше точно обратното — чувстваше се стар. И огромен. Държеше шотетската броня пред себе си, сякаш можеше да го предпази от нея, но в следващия момент му се прииска да не я носи, за да не разбере майка му, че я е заслужил. Не искаше да я шокира, нито да я разочарова, нито да ѝ се представи като различен от очакванията ѝ, макар и да нямаше представа какви са те.
— Коя си ти? — попита остро Тека. — Как ни намери?
Майка му пусна Киси.
— Аз съм Сифа Кересет. Съжалявам, че ви притесних, но не ви мисля злото.
— Не отговори на въпроса ми.
— Знаех къде да ви открия, защото съм оракулът на Тувхе — обясни майка му и изведнъж, сякаш го бяха репетирали, ренегатите свалиха ножовете на потока.
Дори онези шотетци, които не боготворяха потока, не смееха да заплашат оракул — толкова силна беше религиозната им история. Страхопочитанието към нея, към способностите и виденията ѝ, беше вродено в тях до мозъка на костите им.
— Акос — каза майка му почти въпросително. И на тувхийски. — Сине?
Десетки пъти си представяше, че я вижда отново. Какво би ѝ казал, какво би направил, как би се почувствал. Но сега изпитваше най-вече гняв. Не дойде да го защити в деня на отвличането. Дори не ги предупреди за ужаса, който ги чакаше в дома им, нито пък се сбогува с мъдри думи същата сутрин, преди да тръгнат на училище. Нищо.
Тя протегна ръце към него, слагайки мазолести пръсти на раменете му. Оръфаната ѝ риза, закърпена по лактите, някога принадлежеше на баща им. Миришеше на солен плод и листа от сендес, на дома им. Последният път, когато бе стоял пред нея, стигаше едва до рамото ѝ, сега се извисяваше с цяла глава над нея.
Очите ѝ проблясваха.
— Иска ми се да можех да ти обясня.
И на него му се искаше. А още повече му се искаше да се беше отказала от върлата си вяра в ориста, в убежденията си, които поставяше дори над собствените си деца. Но не беше толкова просто.
— Загубила ли съм те?
Гласът ѝ пресекна леко и за миг гневът в сърцето му сякаш рухна.
Той се наведе и я взе в обятията си, вдигайки я на пръсти, без дори да усети.
Стори му се кожа и кости. Винаги ли е била толкова слаба? Дали просто не я е мислел за силна, както всяко дете възприема майка си? Имаше чувството, че с лекота може да я скърши.
Тя се полюшна наляво-надясно. Винаги така правеше. Сякаш прегръдката не беше завършена, докато не изпробва дали е устойчива.
— Здравей — пророни Акос, защото друго не му дойде наум.
— Пораснал си — каза майка му, откъсвайки се от него. — Представях си десетина варианта на този момент, но нито веднъж не ми хрумна, че може да си толкова висок.
— Аз пък не вярвах, че някога ще те видя изненадана.
Тя се засмя.
Не ѝ беше простил, ни най-малко. Но нищо чудно да я вижда за последно, не биваше точно сега да се поддава на гнева си. Тя приглади косата му с длан и Акос ѝ позволи, макар и да знаеше, че не се нуждае от приглаждане.
Гласът на Исае наруши тишината.
— Здравей, Сифа.
Оракулът ѝ кимна. Естествено, знаеше, че не бива да издава самоличността ѝ пред ренегатите.
— Здравей — поздрави я. — Радвам се да те видя. Тревожехме се за теб. За сестра ти също.
Предпазливи думи, пропити със скрит смисъл. По всяка вероятност Тувхе бе потънал в смут, издирваше под дърво и камък канцлера си. Акос се зачуди дали Исае е споделила с някого къде отива, или че е жива. Може би не смяташе за нужно. Все пак нe беше израснала в Тувхе. Доколко ли е отдадена на вледенената им страна?
— Е — обади се Джорек с вечно приветливия си тон, — за нас е чест да ни гостувате, оракуле. Моля, заповядайте на масата.
— На драго сърце, но трябва да ви предупредя, че съм въоръжена с видения — призна Сифа. — Мисля, че ще представляват интерес за всички ви.
Някой превеждаше тихо на ренегатите, които не говореха тувхийски. На Акос още му беше трудно да разграничава двата езика, освен ако не се съсредоточеше. Явно така беше с нещата, които знаеш с кръвта си, вместо с мозъка. Те просто бяха вродени.
Забеляза Сайра зад тълпата край тях, на равно разстояние между струпалите се ренегати и стълбището, от където двамата дойдоха. Изглеждаше… уплашена. От срещата с оракула ли? Не, от срещата с майка му. Така му се стори.