Всички притихнаха отново. По различна причина обаче. Знаеха колко силен боец е Сайра, но не познаваха уменията на Ризек, не го бяха виждали в действие. Пък и трябваше да я заведат на място, където да може да го предизвика. И да го накарат да се съгласи, вместо просто да я арестува.
— Сайра — обади се Акос.
— Брат ти обяви немхалзак. Унищожи високото ти обществено положение, гражданството ти — напомни ѝ Тека, вземайки думата от Акос. — Няма да се чувства длъжен да приеме предизвикателството ти.
— Напротив — свъси вежди Исае. — Можел е тайно да се отърве от нея, след като е научил, че е с ренегатите, но не го е направил. Искал е да я опозори и убие публично. Това означава, че се бои от нея, бои се от влиянието ѝ в Шотет. Ако го предизвика пред всички, ще трябва да приеме. Иначе ще се прояви като страхливец.
— Сайра повтори Акос, по-тихо този път.
— Акос — отвърна Сайра с нотка от нежността, която му показа на стълбището. — Той не може да се мери с мен.
Акос за пръв път видя Сайра да се бие — да се бие истински, в тренировъчната зала в имението Ноавек. Беше му се ядосала, все пак не можеше да я опише като търпелива учителка, и го удари по-силно от обичайното, поваляйки го на земята. Тогава беше само на петнайсет сезона, но се биеше като възрастен. А с времето ставаше все по-добра. Колкото и да бяха тренирали заедно, нито веднъж не успя да я надвие. Нито веднъж.
— Знам — съгласи се той. — Но предлагам за всеки случай да отвлечем вниманието му.
— Да отвлечем вниманието му — повтори Сайра.
— Ти ще отидеш в амфитеатъра. Ще го предизвикаш там — обясни Акос. — А аз ще отида в затвора. Двамата с Бадха ще идем. Ще спасим Ориев Бенесит и така ще му отнемем триумфа. А ти ще му отнемеш живота.
Звучеше почти поетично, затова и го представи по този начин. Но му беше трудно да мисли за поезия, когато пръстите на Сайра се прокраднаха до покритата ѝ с броня ръка, сякаш си представяше белега, който щеше да посвети на Ризек. Не че щеше да се поколебае. Но Сайра знаеше цената на белезите, знаеше я по-добре от всички.
— Решено е тогава — гласът на Исае проряза тишината. — Ризек ще умре. Ориев ще оцелее. Това е справедливост.
Справедливост, възмездие. Беше твърде късно да търсят разликата между двете.
ГЛАВА 33
САЙРА
ВЕДНАГА ЩОМ ПРЕДЛОЖИХ ДА СЕ БИЯ С БРАТ СИ НА АРЕНАТА, вкусих прашния въздух на амфитеатъра. Още го подушвах — скупчените потни тела, химическата миризма на дезинфекцирания затвор под него, лекия мирис на силовото поле, жужащо над главата ми. Опитах да отблъсна спомена, докато разговарях с ренегатите, симулирайки самоувереност, но той продължаваше да витае в главата ми.
Кръвта. Писъците.
Майката на Акос гледаше бронираната ми ръка, загърната с одеяло от ренегатите. Навярно се питаше колко ли белега имаше под налакътника.
Добра партия за сина ѝ, няма що. Той страдаше за всеки отнет живот. Аз не помнех колко клейма имам на ръката си.
Когато повечето жар-камъни в печката прегоряха, си тръгнах тихо от масата, промъквайки се покрай сянката на ховъра на Сифа и нагоре по стълбището, до разбитата баня, където отмих кръвта от тялото си. Долу Джорек и Джио пееха в един глас, понякога фалшиво, а останалите им пригласяха със смях. Като надникнах в огледалото на смътно осветената баня, първо открих само тъмен силует, после…
Още има надежда — напомних си. — Жива си.
Докоснах с пръст сребърната кожа по главата и врата ми. Сърбеше ме леко, защото вече се срастваше с нервите ми. Косата ми беше струпана от едната страна на главата ми, а кожата от другата изглеждаше червена и подпухнала, още приспособявайки се към новия материал. Жена от едната страна, машина — от другата.
Опрях ръце в мивката и заридах. Ребрата ме боляха, но вече нямаше как да спра сълзите. Рукнаха, без да ги е грижа за агонията ми, и аз спрях да им се съпротивлявам.
Ризек ме обезобрази. Собственият ми брат.
— Сайра — обади се Акос и за пръв път ми се прииска да не е до мен.
Той докосна нежно раменете ми, прогонвайки сенките. Ръцете му бяха студени.
— Добре съм — уверих го и плъзнах пръсти по сребристата страна на гърлото си.
— Не е нужно да си добре точно сега.
Сребърната кожа отразяваше приглушената светлина, промъкваща се в това полуразрушено място.
С тънък, плах гласец му зададох въпроса, който ме човъркаше отвътре.
— Грозна ли съм сега?
— Ти как мислиш? — попита той вместо отговор, и то не като риторичен въпрос.