По-скоро знаеше, че не искам от него да ме успокоява, затова ме караше сама да потърся отговора. Отново вдигнах очи към огледалото.
Главата ми изглеждаше странно, останала само с половината коса, но доста шотетци ходеха с такава прическа — бръсната от едната страна и дълга от другата. Пък и сребърната кожа приличаше на парче от бронята, която майка ми беше събрала от странствата си през годините. И нея щях да нося вечно като бронирания ми налакътник и щеше да ме направи още по-силна.
Намерих собствените си очи в огледалото.
— Не — отговорих си сама. — Не съм грозна.
Още не го казвах искрено, но вероятно с времето щях да започна.
— Съгласен съм — потвърди той. — В случай, че не ти е станало ясно от всичките целувки, които си разменихме.
Усмихнах се и се обърнах към него, облягайки се на ръба на мивката. Макар и да се усмихваше, ъгълчетата на очите му бяха извити в тревожно изражение. Изглеждаше така от разговора с ренегатите за плана ни.
— Какво става, Акос? — попитах го. — Наистина ли се притесняваш, че не мога да надвия Ризек?
— Не, не е това. — Като че ли споделяше неспокойството ми. — Просто… наистина ли ще го убиеш?
Не очаквах да ме попита точно това.
— Да. Ще го убия — отвърнах. Думите ми имаха ръждив привкус като на кръв. — Мислех, че го заявих ясно.
Той кимна. Надникна през рамо към ренегатите, още събрани на първия етаж. Проследих погледа му към майка му, която разговаряше задълбочено с Тека, и двете стиснали по чаша чай в ръце. Киси стоеше наблизо, вперила празен поглед в пещта. Тя мълчеше и седеше неподвижно, откакто разговорът ни с ренегатите приключи. Много от другите се бяха струпали до транспортния кораб, увивайки се с одеяла и използвайки саковете си за възглавници. Трябваше да станем по изгрев.
— Искам да те помоля нещо — заяви Акос, като върна погледа си към мен, и хвана нежно лицето ми. — Не е справедливо да настоявам за такова нещо, но… ще пощадиш ли живота на Ризек?
В първия момент реших, че се шегува. Дори се засмях. Но не изглеждаше да се шегува.
— Защо искаш такова нещо от мен?
— Знаеш защо — отвърна Акос, отпускайки ръце до тялото си.
— Айджа — пророних.
Винаги Айджа.
— Ако убиеш Ризек утре, завинаги ще запечатиш най-лошите му спомени в съзнанието на Айджа. И няма да мога да си го върна.
Някога му казах, че ключът към възстановяването на брат му се крие в Ризек. Щом той умее да подменя спомените си с чужди, то несъмнено можеше да върне тези на Айджа и да си вземе своите. Сещах се поне за един-два начина да го принудя.
За Акос Айджа винаги е бил слаба светлинка в далечината, тънък лъч надежда. Знаех, че няма да се откаже oт него. Но и не можех да рискувам всичко заради това.
— Не — отсякох с равен глас. — Първо на първо, не знаем как размяната на спомени е повлияла на дарбите им на потока. Не знаем дори дали вече е възможно да оправи Айджа.
— Ако има и минимален шанс да си го върна — отвърна Акос, — трябва да…
— Не! — Отблъснах го назад. — Погледни какво ми причини. Погледни ме!
— Сайра…
— Това…! — Посочих едната страна на главата си. — Всичките ми клейма…! Години на мъчения и диря от трупове, а ти искаш да го пощадя? Да не си полудял?!
— Не разбираш — продължи умолително той. Допря чело до моето и каза. — Аз съм виновен за състоянието на Айджа. Ако не се бях опитал да избягам от Boa… ако просто се бях примирил с ориста си…
Прониза ме остра болка.
Незнайно защо, досега не ми хрумваше, че Акос обвинява себе си за жестоката участ на Айджа. Аз самата бях наясно, че Ризек рано или късно ще намери повод да прехвърли лошите си спомени в съзнанието му. Но Акос знаеше само, че брат ми е наказал Айджа заради неговия неуспешен опит за бягство.
— Ризек при всички случаи щеше да му го причини, независимо дали ти си се опитал да избягаш, или не — уверих го. — Не си отговорен за случилото се с Айджа. Вината е изцяло на Ризек.
— Не е само това — рече Акос. — В деня, когато войниците дойдоха в дома ни, аз им подсказах кого от двамата да вземат — него или Киси. Казах му да бяга. Аз. Затова обещах на баща ми, заклех му се…
— Пак повтарям — казах с още по-гневен тон. — Ризек е виновен! Не ти! Сигурна съм, че баща ти би разбрал.
— Не мога да се откажа от него. — Гласът му пресекваше. — Не мога.
— А аз не мога да участвам повече в нелепата мисия, която си си поставил — озъбих му се. — Не мога да гледам как се самоунищожаваш, за да спасиш човек, който не иска да бъде спасен. Човек, който вече го няма!