- Няма го? — повтори Акос с бесен поглед. — А ако ти бях казал, че за теб няма надежда, как щеше да се почувстват, а?
Знаех отговора. Просто нямаше да се влюбя в него. Нямаше да се обърна към ренегатите за помощ. И моята дарба на потока нямаше да се промени.
— Чуй ме — подхванах с по-кротък тон. — Трябва да го направя. Знам, че ме разбираш дори да не искаш да си го признаеш в момента. За мен е важно… безкрайно важно да унищожа Ризек. Не знам какво друго да ти кажа.
Той затвори очи за миг, после ми обърна гръб.
Всички останали спяха. Дори Акос, легнал на земята до корабите, на няколко стъпки от мен. Аз обаче не можех да мигна заради препускащите в главата ми мисли. Надигнах се на лакът и плъзнах поглед по увитите в одеяла ренегати, осеяли пода. На гаснещата светлина от пещта видях, че Джорек се е свил на топка и спи загърнат през глава. Тека лежеше под един лунен лъч, който оцветяваше русата ѝ коса в сребристо-бяло.
Сбърчих чело. Тъкмо когато в съзнанието ми започнаха да изплуват някои спомени, видях Сифа Кересет да прекосява стаята. Измъкна се през задната врата и преди да осъзная какво правя — и защо, нахлузих ботушите си и тръгнах подире ѝ.
Открих я в коридора, сключила ръце върху кръста си.
— Здравей — обади се тя.
Намирахме се в не особено приветлива част на Воа. Бяхме заобиколени от ниски сгради с олющена боя, прозорци с решетки, извити в декоративни форми, които отклоняваха вниманието от истинското им предназначение, и увиснали на пантите си изгнили врати. Улиците бяха от отъпкана пръст вместо камък. Навсякъде обаче кръжаха диви фензу, светещи в шотетско синьо. Всички останали цветове бяха унищожени чрез селекция още преди десетилетия.
— Виждала съм много варианти на бъдещето, но този е един от най-причудливите — коментира Сифа. — И с еднакъв шанс за добра и лоша развръзка.
— Знаеш ли — отвърнах, — вероятно ще ми помогнеш, ако просто ми кажеш какво да правя.
— Не мога, защото нямам представа. Наистина. Сякаш съм в мъгла — обясни тя. — Отвсякъде ме връхлитат неясни видения. Стотици размити варианти на бъдещето се простират докъдето стига окото ми. Образно казано. Единствено ориста е ясна.
— Каква е разликата? — попитах. — Орис, бъдеще…
— Ориста е нещо, което се случва, независимо от това кой вариант на бъдещето ще видя — просветли ме Сифа. — Брат ти нямаше да си губи времето в опити да избяга от ориста си, ако знаеше тази подробност. Но ние предпочитаме да държим работата си забулена в мистерия, иначе неизменно ще има вмешателства.
Опитах се да си го представя. Стотици лъкатушещи пътища с един и същ финал. Така собствената ми орис изглеждаше още по-странна — накъдето и да тръгна, каквото и да правя, щях да пресека Границата. Е, и? Какво значение има?
Не я попитах. Дори да си мислех, че ще ми отговори, а тя нямаше, не исках да знам.
— Оракулите на всички планети се събираме веднъж годишно, за да обсъдим виденията си — каза Сифа. — Стигаме до консенсус кое бъдеще е най-важно за всяка от планетите. Моята задача тук, единствената ми задача, освен записването на виденията ми, е да се уверя, че Ризек ще управлява Шотет възможно най-кратко.
— Дори това да коства живота на сина ти?
Не знаех за кого от синовете ѝ говоря — Акос или Айджа. Може би и за двамата.
— Аз служа на ориста — заяви тя. — Нямам право на пристрастия.
През костите ми пробяга студена тръпка. На теория разбирах жертването за „общото благо” но на практика не ме влечеше. Винаги съм защитавала себе си, а сега защитавах и Акос, когато можех. Повечето други хора бях готова да премахна от пътя си, без да ми мигне окото. Това навярно ме правеше зла, но истината си е истина.
— Не е лесно да си майка и оракул, нито пък съпруга и оракул — сподели ми тя с леко неуверен тон. — Много пъти съм се изкушавала да защитя семейството си за сметка на общото благо. Но… — Тя поклати глава. — Трябва да продължа по пътя си. Да имам вяра.
Или какво?, идеше ми да попитам. Какво лошо има в това да грабнеш близките си и да избягаш, да отхвърлиш отговорността, която и бездруго не си искал?
— Имам един въпрос, на който вероятно ще можеш да отговориш — казах вместо това. — Знаеш ли коя е Има Зецивис?
Сифа килна глава и гъстата ѝ коса се разпиля по едното ѝ рамо.
— Да.
— Знаеш ли как се е казвала, преди да се омъжи за Узул Зецивис? — попитах. — Имала ли е орис?
— Не — отвърна Сифа. После вдиша от хладния нощен въздух. — Бракът им беше нещо като отклонение, толкова неочакван, че не присъстваше във виденията на оракулите за Шотет. Узул се ожени за жена от по-ниска класа, очевидно по любов. Жена от простолюдието с просто име. Има Сурукта.