Сурукта. Името на Тека, на Зосита. Жени с руса коса и светли очи.
— Така си и мислех — пророних. — Бих останала да си поприказваме още, но трябва да направя нещо.
Сифа поклати глава.
— Странно ми е да не знам какво е намислил някой.
— Добре дошла в света на несигурностите — отвърнах.
Ако Boa беше колело, сега вървях по обиколката му. Семейство Зецивис живееше в другия край на града, в къща навръх скала, с изглед към цялата столица. Още отдалече, от разбитите улици на предградията виждах светлината в прозорците на имението им.
В космическия поток, криволичещ из небето над мен, се преливаха лилаво и червено. Почти приличаше на пролята кръв. Доста подходящо, предвид плановете ни за следващия ден.
Чувствах се в свои води в бедняшкия, забравен от света квартал, където ренегатите си бяха избрали безопасна квартира. Прозорците на повечето жилища тъмнееха, но тук-таме мярнах силуети, превити над малки фенери. В една къща видях четиричленно семейство, струпано край карти за игра, взети по време на някое странство в Золд. Смееха се от сърце. Едно време, като сестра на Ризек, не бих дръзнала да стъпя тук, но вече бях официално отлъчена от рода Ноавек и обявена за враг на режима. Затова се чувствах в пълна безопасност из тези улици.
Това се промени обаче, като преминах в района на заможните. Всички жители на Воа поддържаха режима на Ноавек, нямаха друг избор, но Ризек се обграждаше с най-старите и доверени шотетски семейства. Усетих, че навлизам в тесния му кръг от лакеи само по сградите, които ме заобикаляха — бяха по-съвременни или кърпени безброй пъти. Улиците тук бяха каменни. И осветени. През повечето прозорци се виждаше живот — хора в нови, чисти дрехи четяха екраните си на кухненски маси или гледаха новинарската емисия.
При първа възможност свърнах към скалите, по една от пътеките, водещи нагоре по склона. Още преди много време шотетци бяха издълбали стъпала в него. Бяха стръмни, тесни и неподдържани и изобщо не ставаха за хора със слаби сърца. Но аз никога не съм спадала към тази категория.
Измъчвана от болка от вчерашните ми рани и от сенките на потока, тръгнах нагоре, придържайки се към стената отляво. Чак сега осъзнавах колко изстрадало и уморено беше тялото ми, как всяка стъпка изпращаше болезнени вибрации в още незарасналите рани по врата и скалпа ми. Спрях и извадих пакета с флакони, който измъкнах от сака на Акос преди да тръгна.
Разгърнах го и видях тънки стъкленици с различен цвят отвари. Познавах повечето — приспивателен еликсир, болкоуспокояващо, а в единия край, със запечатана с восък коркова тапа, разпознах и наситеното червено на екстракта от тихоцвет. Такова количество от видимо силната отвара можеше да убие човек.
Изпих половината флакон болкоуспокояващо и върнах пакета в малката си кожена чанта.
Изкачвах се цял час, докато стигна до върха. Наложи ми се да спирам за почивка няколко пъти и градът ми се струваше все по-малък. От толкова високо светлите му прозорци приличаха на мъждукащи лампички. Имението Ноавек винаги изпъкваше с бялото си сияние близо до центъра на града, амфитеатърът също, вечно защитен с мрежата си от светлина. Някъде в недрата му Ориев Бенесит очакваше екзекуцията си.
Когато стигнах върха, се отдръпнах от ръба на скалата. Може и да имах кураж, но не обичах да си играя със смъртта.
Тръгнах по пътя към дома на Зецивис, навлизайки в гората, където отглеждаха фензу за износ. Беше обточен с метални огради, предотвратяващи кражбата на ценните насекоми. По короните на дърветата бяха опънати мрежи, които не им позволяваха да отлетят — най-вече предпазна мярка. Фензу градяха гнездата си в най-горните, крехки клони. Самите дървета бяха високи и тънки, със стволове, толкова тъмни, че изглеждаха черни, окичени с тъмнозелени иглички на снопове, вместо увисналите широки листа, които съм виждала на други планети.
Накрая стигнах до къщата на Зецивис. На портата имаше пазач, но като го ударих в челюстта, вече беше късно да се съпротивлява. Използвах отпуснатата му ръка да отключа портата. Това ми напомни как собствената ми ръка не успя да отключи стаята на Ризек в имението Ноавек. Как кръвта ми, гените ми не успяха да я отключат. А още не знаех защо.
Сега не му е времето за подобни загадки. Изтръгнах се от моментния си унес и продължих напред. Не вярвах да ме възпрепятстват други системи за сигурност, Има вече живееше сама тук.
И аз бях отговорна за това, нали?
Къщата, някогашен каменен замък, вече беше обновена и модерна. Големи участъци от стените бяха заменени със стъкло, а по дърветата отпред бяха окачени малки сфери с насекоми, светещи в синьо, чиято ярка плетеница се отразяваше в прозорците. Чудновати растения се увиваха едно в друго и някои пълзяха нагоре по оцелелия камък на фасадата. Други цъфтяха с гигантски цветове от далечни планети, в багри, които рядко виждах на нашата — розово като език, наситено синкавозелено, черно като космоса.