Като стигнах до входната врата, извадих за всеки случай малкия нож на потока от ножницата на хълбока ми. Почти се боях да наруша обкръжаващата ме тишина. Въпреки това зачуках гръмко с дръжката на ножа, докато Има Зецивис не ми отвори.
— Госпожице Ноавек — каза Има.
За пръв път не се усмихваше. Вместо това гледаше оръжието в дясната ми ръка.
— Здравей — отвърнах. — Може ли да вляза?
Без да дочакам отговор, влязох във фоайето. Подът беше дървен, вероятно направен от тъмните дървета край къщата, същата дървесина, от която имаше изобилие в имението Ноавек. Тук стените бяха малко, почти целият под — гол, а всички мебели — изцяло бели.
Има носеше халат с бледа лъскавина и косата ѝ се разстилаше около раменете.
— Идваш да ме убиеш ли? — попита тя със спокойно изражение. — Предполагам има логика да довършиш започнатото. Първо съпругът ми, после дъщеря ми…
Хрумна ми да я уверя, че не съм искала да убивам нито един от двамата, че смъртта им още преследва кошмарите ми. Че чувах сърцето на Узул всяка сутрин, преди да се събудя, и виждах Лети в ъгли, в които не бе стъпвала приживе. Но нямаше смисъл да ѝ разкривам всичко това.
— Идвам просто да поговорим — казах вместо това. — Ножът е за самозащита.
— Не мислех, че ти трябват ножове — коментира Има.
— Понякога са по-ефективни — обясних. — По-дискретно вселяват страх в противника.
— Хм. — Има ми обърна гръб. — Ела да седнем.
Поведе ме към всекидневната с подредени в квадрат ниски дивани, която виждах още от фоайето. Включи осветлението с леко докосване и изпод диваните се изля меко сияние, а фенерът върху ниската стъклена маса се озари от рояк фензу. Изчаках първо тя да седне, разстилайки халата върху краката си, за да не се оголят. Изтънчена жена беше.
— Изглеждаш по-добре от последния път, в който те видях — отбеляза тя. — Ще излъжа, ако кажа, че не гледах с удоволствие как кървиш.
— Да, сигурна съм, че доста хора са се позабавлявали отвърнах хапливо. — Но не е ли малко трудничко да си приписваш възвишен морал, при положение че жадуваш за нечия кръв?
— Ти първа се провини.
— Никога не съм твърдяла, че съм по високите етажи с теб — заявих. — По-скоро, че ти си на ниските с мен.
Има се засмя и без съмнение се канеше да ме замери със следващата си обида, когато продължих.
— Знам, че брат ми те отвращава не по-малко от мен. Отдавна го знам — уверих я. — И те съжалявах, задето ти се налага да си с него, за да оцелееш. Мислех, че просто си отчаяна и правиш каквото е нужно.
Лицето на Има потрепна. Тя отправи поглед през един от скъпите прозорци към Воа и океана отвъд столицата, видим от тази височина, макар и да приличаше на празна шир като крайните предели на космоса.
— Мислила си? В минало време? — попита накрая Има.
— Днес започнах да проумявам, че всъщност не си отчаяна, не и както си представях. Всичко е изцяло под твой контрол, нали?
Тя обърна глава към мен и лицето ѝ внезапно придоби суров вид. Бях привлякла вниманието ѝ.
— Загубила си много повече, отколкото предполагах. Още преди да докосна съпруга ти. Фамилията ти е Сурукта — заявих. Зосита Сурукта, сестра ти, е напуснала планетата, след като са я заловили да преподава чужди езици на съседите си, а наскоро бе екзекутирана заради участието си в бунта на ренегатите. Преди да я хванат обаче, племенникът ти бил убит за назидание, а племенницата ти, Тека, загубила едното си око по нареждане на брат ми.
— Престъпленията на семейството ми са в миналото — рече Има с леко разтреперан глас. — Не можеш да ме държиш отговорна за тях.
— Не се и опитвам — каза с кратък смях. — Просто ти обяснявам откъде знам, че от доста време си с бунтовниците.
— Хм, сериозна теория си съчинила коментира Има и странната ѝ усмивка се завърна. — На ръба съм да се омъжа за брат ти и да затвърдя мястото си като една от най-влиятелните фигури в Шотет. Омъжих се за Узул Зецивис, за да постигна целта си. Тази цел. Социално издигане. Имам талант в тази насока. Но ти едва ли ще разбереш, като се има предвид, че си родена с привилегии.
— Искаш ли да ти кажа кое те издаде? — попитах, напълно игнорирайки оправданието ѝ. — Първо, ти предаде Узул. Знаела си какво ще му причини брат ми. Отчаяните хора не правят толкова пресметливи ходове.