— Обясни ми какво му каза!
— Казах му… казах му, че моята орис, която ми разкриха оракулите, е… е да бъда надвит от семейство Бенесит. Че те са едно от двете тувхийски семейства. Това е.
Отдръпнах се от стената, закачайки една паяжина с ухото си. За пръв път чувах каква е ориста на Ризек. Знаех, че родителите ни са му казали, когато повечето орисани деца научаваха своята: при първото проявление на дарбата им. Аз щях да науча каква е моята орис след няколко сезона. Нo знанието, че Ризек… Ризек ще бъде надвит от семейство Бенесит, които се криеха от толкова сезони, че нямахме идея нито под какви имена се подвизават, нито пък на коя планета живеят, беше голямо преимущество. Или бреме.
— Некадърник. „Това е“? — процеди презрително баща ми. — Мислиш, че можеш да си позволиш доверие с малодушна орис като твоята? Трябва да я криеш! Иначе собствената ти слабост ще те погуби!
— Съжалявам. — Ризек се прокашля. — Ще ми е за урок. Няма да се повтори.
— Прав си. Няма. — Гласът на баща ми стана по-дълбок, безизразен. А това беше по-опасно дори от крясъците. — Просто ще трябва да се постараем да намерим изход от ситуацията, нали така? Ще се наложи от стотиците варианти за бъдещето ти да изберем онзи, в който няма да си загуба на време. А междувременно ти ще се помъчиш да изглеждаш възможно най-силен, дори пред най-близките ти другари. Ясно?
— Да, сър.
— Хубаво.
Послушах още малко приглушените им гласове, докато прахолякът в тунела не загъделичка носа ми. Замислих се върху собствената ми орис — дали щеше да ми даде сила, или да ме унищожи. Сега това ме плашеше много повече отпреди. Единственият стремеж на баща ми беше да завладее Тувхе, а Ризек беше орисан на провал, обречен да разочарова баща ми.
Опасно беше да разгневиш баща ми с нещо, което си неспособен да промениш.
Прокрадвайки се през тъмния тунел обратно към стаята ми, страдах за Риз. Страдах, докато не научих цялата истина.
ГЛАВА 5
САЙРА
ЕДИН СЕЗОН ПО-КЪСНО, КОГАТО БЯХ НА ОСЕМ, БРАТ МИ влетя в стаята ми, задъхан и подгизнал от дъжда. Тъкмо бях подредила всичките си фигурки на килима пред леглото ми. Бяха част от лова на отпадъци при миналогодишното ми странство до Отир, където обичаха дребни, безполезни предмети. Прекосявайки с тежки стъпки стаята, Ризек разруши бойната ми формация и аз извиках ядосано.
— Сайра.
Той клекна до мен. Вече беше на осемнайсет сезона, с въздълги ръце и крака и пъпчиво чело, но страхът го караше да изглежда по-малък. Сложих ръка на рамото му и го стиснах леко.
— Какво има? — попитах.
— Някога татко да те е водил някъде само за да ти… покаже нещо?
— Не. — Лазмет Ноавек никога не ме водеше никъде. Та той не ме поглеждаше, дори да бях пред него. Не че се сърдех. Още тогава знаех колко е опасно татко да впие поглед в теб. — Никога.
— Не е честно, нали? — каза ентусиазирано Риз. — И двамата сме му деца, трябва да се отнася с нас еднакво. Не мислиш ли?
— Ами… предполагам, че да — отвърнах. — Риз, какво е…
Риз просто долепи длан до бузата ми.
Стаята ми, с наситеносините пердета и ламперия от тъмно дърво, изчезна.
— Днес, Ризек — прозвуча гласът на баща ни, — ти ще дадеш заповедта.
Намирах се в малка тъмна стаичка с каменни стени и голям прозорец пред мен. Баща ни стоеше до лявото ми рамо, но изглеждаше някак по-дребен от обикновено — по принцип стигах едва до гърдите му, но в тази стая го гледах право в лицето. Стисках ръце пред себе си. Пръстите ми бяха дълги и слаби.
— Искаш… — Дишането ми беше плитко, забързано. Искаш аз да…
— Стегни се — изръмжа баща ми, сграбчи предницата на бронята ми и ме завлече до прозореца.
През него видях стар мъж с изпито, набръчкано лице и сива коса. Очите му бяха сухи и мъртви, а ръцете му — оковани. Баща ми кимна и стражите от съседната стая тръгнаха към затворника. Единият го хвана за раменете, за да не мърда, а другият нахлузи въже около врата му, затягайки здраво възела на тила му. Затворникът нe помръдна, крайниците му изглеждаха по-тежки от нормалното, сякаш през тях течеше олово, а не кръв.
Разтреперих се и не спрях да треперя.
— Този човек е изменник — обясни баща ми. Съзаклятничи срещу семейството ни. Разпространява клевети, че сме крали от помощите за гладуващите и болните на Шотет. А тези, които клеветят семейството ни, не заслужават бърза смърт — трябва да бъдат убити бавно. И ти трябва да си готов да дадеш заповед за полагащото им се наказание. Дори да го изпълниш ти самият, макар че за този урок е още рано.