Вас го удари няколко пъти в коридора, а после го натовари в един ховър, който го доведе тук. В този тунел, сред миризмата на отпадъци и мухъл и точно тази тъмнина.
— Спомням си — заяви накрая и се промъкна край Исае, за да ги води.
Продължаваше да се поти, затова разкопча дебелия плат, покриващ бронята му, и го захвърли. В спомените му пътят беше мъглив и изобщо не му се искаше да се връща към този момент от миналото си, към болката и немощта. Айджа беше посрещнал двама им с Вас при задната врата, стисвайки бронята около едното рамо на Акос. За миг допирът му се стори успокоителен, сякаш брат му искаше да му даде опора. Но тогава Айджа го повлече към затвора. За да го изтезават.
Акос стисна зъби и дръжката на ножа, вървейки напред. Като свърна зад първия ъгъл и срещна първия страж, дори не се замисли какво да прави, а директно избухна. Блъсна ниския, набит мъж в стената и с брадичка заби черепа му в камъка. Нож одраска бронята му и от дланта на стража лумна пламък, но Акос моментално го угаси с допира си.
Заблъска главата му отново и отново, докато не обърна очи и тялото му не се свлече на земята. Студена тръпка полази гръбнака му и косата му настръхна. Не провери дали мъжът е мъртъв. Не искаше да знае.
Вместо това погледна към Киси. Сестра му го гледаше със сбърчена от възмущение уста.
— Е — обади се Исае, почти ведро. — Добре се справи.
— Аха — потвърди Тека и тръгна по съседния коридор, настъпвайки изпружения крак на стража. — Всеки, на когото се натъкнем тук, е поддръжник на Ноавек, Кересет. Недей да страдаш.
— Да виждаш сълзи в очите ми? — отвърна Акос, опитвайки се да наподоби наперения тон на Сайра, макар че дрезгавият му глас го издаде.
Той продължи напред. Не можеше да се тревожи за мнението на Киси. Не и тук долу.
След още няколко завоя спря да се поти, вече трепереше. Всички коридори изглеждаха еднакво — неравен каменен под, прашни каменни стени, ниски каменни тавани. Като слизаха по стълбите, му се наложи да се навежда, за да не удари главата си. Миризмата на отпадъци сякаш изчезна, но тази на мухъл беше още по-наситена, направо задушаваща. Спомни си как се взираше в главата на Айджа, който го теглеше през същите тези тунели, забелязвайки, че е подстригал косата си като Ризек.
Не мога да гледам как се самоунищожаваш, за да спасиш човек, който не иска да бъде спасен, му каза предишната вечер Сайра. Разкри ѝ колко дълбока е лудостта му и тя отказа да му съдейства. Не биваше да я вини. Но я винеше. Нямаше друг избор.
Вратата пред тях изглеждаше не на място в рамката си от камък и дърво. Беше от матовочерно стъкло, със заключващ механизъм от едната си страна. Клавиатура. Сайра им беше дала списък с възможни комбинации — обясни им, че всичките са свързани по един или друг начин с майка ѝ. Рождена дата, денят на смъртта ѝ, годишнини, любими нейни числа. Акос още не можеше да възприеме Ризек като човек, достатъчно привързан към майка си, че да използва цифрите от рождената ѝ дата като код.
Тека обаче, вместо да изпробва която и да е от комбинациите, просто се зае да развинтва пластината върху клавиатурата. Отвертката ѝ беше фина като игла, излъскана и чиста. Движеше я като шести пръст. Свали капака на клавиатурата и го остави на земята, после хвана една от жиците под него със затворени очи.
— Ъ… Тека?
Отнякъде зад тях отекваха стъпки.
— Млъкни — тросна му се тя, хващайки друга жица. И се усмихна. — О — рече, очевидно не на тях. — Ясно. Добре тогава, хайде…
Всички светлини угаснаха, с изключение на аварийната лампа на тавана, която продължи да ги осветява от ъгъла, толкова ярка, че под затворените клепачи на Акос затанцуваха точки. Стъклената врата се отвори рязко, разкривайки стъкления под, запечатал се в паметта му заедно с най-лошия му спомен — как брат му го принуждава да коленичи пред Сайра Ноавек. Слабите аварийни лампи в коридора на затвора осветяваха пода като светлинна мрежа.
Исае влетя през вратата и хукна по средата на коридора, оглеждайки килиите вляво и вдясно. Акос влезе след нея и плъзна отнесен поглед из стъкленото пространство. Исае вече тичаше обратно към тях и той знаеше какво ще каже, преди да е отворила yстa.
Като че ли го предчувстваше от самото начало, откакто видя майка му да върти онова копче между пръстите си, откакто проумя колко лесно ѝ е на Сифа да ги тласне към бъдещето, което тя преследва, каквото и да им коства това.
— Не е тук — каза Исае. Досега не я беше виждал да губи контрол, не рухна дори когато разбра, че са отвлекли Ори. А сега почти пищеше. Изпаднала в истерия. — Няма я, Ори не е тук.