Риз бе заменил един от своите спомени за един от моите.
И преди го беше правил, веднъж с Вас, негов приятел и помощник, и веднъж с майка ми. И в двата случая се беше връщал от среща с баща ми напълно съкрушен. Тогава долепи ръка до най-стария си приятел или до майка ни и след секунда изглеждаше като нов, без сълзи, по-силен отпреди. А те… някак по-празни. Сякаш бяха загубили нещо.
— Сайра — пророни Риз с облени в сълзи бузи. — Така е справедливо. Справедливо е да споделим тази тежест.
Той отново се пресегна към мен. Нещо дълбоко в мен пламна. Когато ръката му докосна бузата ми, тъмни, мастилени вени плъзнаха под кожата ми като многокраки насекоми, като паяжини от сянка. Запълзяха нагоре по ръцете ми, обливайки лицето ми в огън. И болка.
Изпищях, по-силно от когато и да било, гласът на Риз се присъедини към моя, почти в хармония. Черните вени ме изпълваха с болка, тъмнината се равняваше на болка, бях изтъкана от нея, аз самата се превръщах в болка.
Той отдръпна ръката си, но сенките под кожата и агонията останаха. Дарбата ми беше извикана твърде рано.
Майка ми влетя в стаята, ризата ѝ беше закопчана наполовина, лицето ѝ беше мокро, без да е имала време да го избърше. Видя черните петна по кожата ми и се спусна към мен, докосвайки ръцете ми само за миг, преди да ги откъсне от кожата ми като опарена. И тя беше усетили болката. Изпищях отново и задращих черните паяжини с нокти.
Наложи се майка ми да ме упои.
Риз не понасяше болка, затова и никога повече не ме докосна, не и по свое желание. От този миг не ме докосваше и никой друг.
ГЛАВА 6
САЙРА
— КЪДЕ ОТИВАМЕ?
Тичах след майка ми по коридорите, а отражението ми в изсъсканите им подове беше просто тъмен силует. Тя вървеше пред мен с изправен гръб, вдигнала полите си с ръце. Винаги изглеждаше елегантно. Носеше рокли с вложени в бюстиетата люспи от Брониран, но покрити с ефирен плат, които ги караше да изглеждат леки като въздуха. Винаги изписваше съвършено клепачите си и краищата на миглите ѝ изглеждаха още по-дълги. И аз опитах веднъж, но ръката ми не беше достатъчно стабилна, за да изрисувам линията наведнъж, затова ми се налагаше да спирам на всеки няколко секунди, пуфтейки от болка. Вече предпочитах семплия стил пред изисканите тоалети — свободни, невталени рокли и обувки без връзки, панталони без закопчаване и пуловери, покриващи по-голяма част от кожата ми. Наближавах девет сезона и бях оставила зад гърба си лекомислието.
Болката се беше превърнала в неразривна част от живота ми. Дори ежедневните действия ми отнемаха двойно повече време, защото ми се налагаше да спирам, за да си поема дъх. Вече никой не ме докосваше, за това правех всичко сама. Изпробвах слаби лекарства и отвари от други планети с напразната надежда, че ще потиснат дарбата ми, но винаги ми се гадеше от тях.
— Тихо — предупреди ме майка ми, долепяйки показалец до устните си.
Отвори една врата и излязохме на площадката за кацане на покрива на имението ни. В средата ѝ, като птица, отпуснала криле по време на полет, ни чакаше транспортен кораб с отворени врати. Майка ми се огледа веднъж, после ме хвана за рамото — покрито с плат, за да не нараня някого — и ме издърпа към летателния съд.
Като се качихме, ме настани на една от седалките и ме закопча здраво с предпазните колани през скута и гърдите.
— Отиваме да се видим с някого, който може би е в състояние да ти помогне — обясни ми накрая.
Табелата на вратата гласеше „Д-р Дакс Фадлан“, но той ми каза да му викам Дакс. Предпочитах доктор Фадлан. Родителите ми ме бяха възпитали да се държа уважително към хора, имащи власт над мен.
Майка ми беше висока, с дълга шия, вечно извита напред, сякаш напомняше постоянен поклон. В момента сухожилията по врата ѝ изпъкваха и виждах как вените ѝ пулсират под фината ѝ кожа.
Очите на доктор Фадлан постоянно се връщаха към ръката на майка ми. Резките за животите, които бе отнела, се виждаха, но върху нейното тяло дори те изглеждаха красиво, а не варварски. Всички линии бяха прави, разположени на равни интервали. Едва ли отирец като доктор Фадлан приемаше често шотетци в кабинета си.
На странно място бях попаднала. Като пристигнахме, ме сложиха в стая с цял куп непознати предмети. Поиграх си с някои от малките фигурки, както едно време играехме с Ризек вкъщи: подредих ги в боен ред и ги пратих на битка с великана — пухкава плюшена играчка, захвърлена в единия ъгъл на стаята. След около час доктор Фадлан ме покани да изляза, видял бил достатъчно. Само че аз не бях направила още нищо.