— Осем сезона е малко рано, разбира се, но съм виждал и по-малки деца да проявяват дарбата си — обясни докторът на майка ми. Болката ме удари и се опитах да дишам учестено, както учеха шотетските войници, наложеше ли се да им шият някоя рана без лек за болката. Гледала съм ги на видеозаписи. — Обикновено се случва при необикновени обстоятелства като защитна мярка на организма. Имате ли представа какви са били в нейния случай? Би ни помогнало да разберем защо се е отключила точно тази дарба.
— Както ви казах в началото — отвърна майка ми, — не знам.
Но лъжеше. Бях ѝ разказала какво ми е причинил Ризек, но не смеех да ѝ противореча точно сега. Майка ми никога не лъжеше без причина.
— Е, за жалост, Сайра не просто започва да развива дарбата си — обясни доктор Фадлан. — Смея да твърдя, че наблюдаваме пълната ѝ проява. А това е доста обезпокоително.
— В какъв смисъл?
Не вярвах, че майка ми може да изпъне гърба си повече, но ето че ме опроверга.
— Потокът тече през телата на всички ни — поясни деликатно докторът. — Подобно на течен метал, вливаш, се в леярски калъп, той придобива различна форма във всеки от нас, проявява се по различни начини. С развитието на човек промените могат да повлияят на калъпа, изменяйки по този начин дарбата. Но повечето хора обикновено не преминават през толкова фундаментални промени.
Доктор Фадлан нямаше резки по ръката си и не говореше езика на откровенията. Около устата му имаше дълбоки бразди, които ставаха още по-дълбоки, погледнеше ли към мен. Но с майка ми имаха почти еднакъв цвят на кожата, а това говореше зa общ произход. И това нямаше нищо изненадващо — през вените на много шотетци течеше смесена кръв. Моята кожа например беше средно тъмна, почти златиста на определена светлина.
— Това, че дарбата на дъщери ви я кара да причинява болка на себе си и на околните, донякъде ни загатва какво се случва в тялото ѝ — продължи доктор Фадлан. — Но ще трябва да проучим случая ѝ по-задълбочено. Но първоначалното ми заключение е, че на някакво ниво в психиката си тя вярва, че го заслужава. Както и околните.
— Твърдите, че дъщери ми е развила такава дарба по своя вина? — Пулсът на врата на майка ми затуптя още по-бързо. — Че иска да живее така?
Доктор Фадлан се приведе напред и ме погледна в очите.
— Сайра, дарбата произлиза от теб. Ако ти се промениш, и тя ще се промени.
Майка ми стана.
— Тя е просто дете. Вината не е нейна и не така иска да живее. Съжалявам, че пропиляхме времето си тук. Сайра.
Тя протегна към мен облечената си в ръкавица ръка и аз я хванах, изтръпвайки леко. Не бях свикнала да я виждам толкова ядосана. Тонът ѝ накара сенките под кожата ми да се оживят.
— Както виждате — каза доктор Фадлан, — състоянието ѝ се влошава при прилив на емоции.
— Замълчете — cопнa му се майка ми. — Няма да позволя да тровите съзнанието ѝ още повече.
— Със семейство като вашето се боя, че вече е видяла твърде много, за да бъде спасено съзнанието ѝ — отвърна той, докато напускахме кабинета му.
Майка ми ни прекара набързо през коридорите към летателната площадка. Докато я стигнем, около кораба ни се бяха струпали отирски войници. — Оръжията им ми се сториха почти безобидни — тънки пръчки с усукани пo тях жилки на потока, сигурно само зашеметяваха, вместо да убиват. Бронята им също беше жалка, изработена от надут синтетичен материал, който дори не покриваше двете страни на телата им.
Майка ми ми нареди да се качвам в кораба и спря да говори с един от войниците.
— Изпратени сме да ви ескортираме извън планетата ни — обяви той.
— Аз съм съпруга на суверена на Шотет. Трябва да се обръщаш към мен с „милейди“ — озъби се майка ми.
— Простете, госпожо, но Съветът на Деветте планети не разпознава Шотет като нация, следователно няма и суверен. Ако напуснете планетата ни незабавно, няма да ви създаваме проблеми.
— Не разпознавали Шотет като нация — засмя се леко майка ми. — Някой ден ще ти се иска да не си го казвал.
Тя повдигна полите си и се качи в кораба. Аз се спуснах към седалката си, а тя зае тази до моята. Вратата се затвори след нас, пилотът пред нас даде сигнал за излитане. Този път сама закопчах предпазните колани, защото ръцете на майка ми трепереха твърде силно.
Разбира се, тогава не предполагах, че това ще е последният ми сезон с нея. Почина след поредното ми странство, когато бях на девет.
В нейна чест запалихме клада в центъра на Boa, но странстващият кораб отнесе праха ѝ в космоса. И докато семейството ни скърбеше, народът на Шотет скърбеше с нас.