— Лети, познаваш Сайра, нали? — Има попита дъщеря си.
Лети Зецивис беше с една глава по-ниска от мен, макар и с няколко сезона по-голяма. В трапчинката на шията и лежеше медальон — фензу, уловено в стъкло. Въпреки че беше мъртво, насекомото още сияеше.
— Всъщност не — отвърна Лети. — Бих се здрависала с теб, Сайра, но…
Тя сви рамене. Сякаш в отговор, сенките ми се стрелнаха през гърдите ми и нагоре към гърлото ми. Едва сдържах стона си.
— Да се надяваме, че никога няма да си спечелиш тази привилегия — отвърнах хладно.
Лети ококори очи и всички околни замлъкнаха. Твърде късно осъзнах, че играя по свирката на Ризек, той искаше да се боят от мен, колкото и всеотдайно да го следват, а аз правех точно това.
— Сестра ти има остър език — обърна се Има към Ризек. — Горко на онези, които ти се противопоставят.
— Очевидно и приятелите ми не са в безопасност — коментира Ризек. — Още не съм я научил кога не трябва да хапе.
Стрелнах го с кръвнишки поглед. Но преди да захапя отново, образно казано, разговорът премина към друга тема.
— Как върви обучението на новобранците ни? — попита Вас братовчед ни Вакрез.
Вакрез беше висок и чаровен, но достатъчно възрастен, че бръчките около очите му да се виждат дори когато не се смееше. В средата на бузата му имаше дълбок белег с формата на полукръг.
— Сравнително добре — отговори Вакрез. — След първия етап напреднаха доста.
— Затова ли се връщаш? — попита Има.
Войниците се обучаваха близо до Границата, извън пределите на Boa, така че Вакрез бе пътувал няколко часа дотук.
— Не. Трябваше да доведа Кересет — обясни братовчед ни, кимвайки към Ризек. — По-малкия брат.
— Позаякна ли кожата му? — поинтересува се Сузао. Беше нисък мъж, но здрав и осеян с множество белези. — В началото само да го докоснеш и — бам! — синина.
Всички се засмяха. Спомних си как изглеждаше Акос Кересет, когато го доведоха в къщата ни, следван от хлипащия му брат и оцапан с кръвта от първото му клеймо на смъртта. Дори тогава не ми се стори слаб нито като характер, нито като физика.
— Не е толкова тънкокож — обади се ядосано Зег Радикс. — Освен ако не намекваш, че брат ми Калмев е лесен за убиване.
Сузао извърна поглед.
— Сигурен съм — намеси се деликатно Ризек, — че никой не иска да обиди Калмев, Зег. И моят баща бе убит от недостоен човек. — Той глътна от питието си. — Е, преди да седнем на масата, съм ви приготвил малко забавление.
Вратите се отвориха и аз изтръпнах, убедена, че така нареченото „забавление“ на Ризек ще е далеч по-лошо, отколкото звучеше. Но се оказа просто жена, облечена от гърлото до глезените в плътно прилепнал, тъмен плат, очертаващ всеки мускул, всяка кокалеста става. Очите и устните ѝ бяха боядисани с бяла, театрална боя, суха като тебешир.
— Приветствия от планетата Огра — каза жената със сипкав глас. — Със сестрите ми ще ви изпълним един танц.
При последната дума плесна силно с ръце. Веднага огънят в камината и мъждукащото сияние на фензуто угаснаха, оставяйки ни в пълен мрак. Огра, планета, забулена в сенки, беше мистерия за повечето народи в галактиката ни. Ограните не допускаха много посетители и дори най-съвременната техника за наблюдение не можеше да проникне през атмосферата им. Разкриваха се на света само чрез представленията си. Поне този път бях благодарна, че Ризек най-спокойно черпеше от даровете на другите планети, докато в същото време забраняваше на останалите шотетци достъпа до тях. Без това му лицемерие никога нямаше да ми се отдаде възможност да видя такова нещо.
Надигнах се нетърпеливо на пръсти и зачаках. Пипала светлина започнаха да се усукват около сключените ръце на огранската танцьорка, виейки се между пръстите ѝ. Когато разтвори дланите си, оранжевите пламъци от камината се появиха върху едната, а синкавите сфери сияние от фензуто закръжаха над другата. Меката светлина караше боята около очите и устата ѝ да изпъкне и когато се усмихна, зъбите ѝ просветнаха хищнически в мрака.
Още две танцьорки влязоха в стаята зад нея. Застинаха за няколко дълги мига, преди да се раздвижат бавно. Онази най-отляво потупа леко гръдната си кост, но жестът и не изтръгна очаквания звук от сблъсък на кожа в кожа, вместо това проехтя плътният тътен на барабан. Тялото на другата танцьорка започна да следва неравноделния ритъм — коремът ѝ се свиваше и отпускаше, гърбът ѝ се огъваше, раменете ѝ се превиваха. Накрая зае извита поза и през скелета ѝ запулсира светлина, която накара гръбначния ѝ стълб да грейне ярко, осветявайки всеки от прешлените му за няколко мимолетни мига.