- Шотетският дух ни е напълно достатъчен.
— Добре, кажи го на Ризек. Със сигурност ще те изслуша.
Срещу мен Лети втренчено наблюдаваше тъмните паяжини под кожата ми, стрелкащи се насам-натам през няколко секунди — към свивката на лакътя ми, към ключиците ми, към ъгъла на челюстта ми.
— Какво е чувството? — попита ме тя, когато погледи те ни се срещнаха.
— Не знам, какво е чувството от всяка друга дарба? — отвърнах раздразнително.
— Е, аз например помня разни неща. Всичко. Съвсем ясно — отбеляза тя. — Така че усещам дарбата си както всеки друг… Като жужене в ушите ми, като енергия.
— Енергия. — Или агония. — И аз бих го описала така.
Отпих малко ферментирала переста трева от чашата си. Лицето на Лети беше неподвижна точка, около която всичко се въртеше. Опитах се да се съсредоточа върху него, разливайки малко от питието по брадичката си.
— Намирам любо… — Спрях се. Любопитство беше сложна дума за произнасяне, когато в кръвта ти има толкова много опиат. — Намирам интереса ти към дарбата ми за малко странен.
— Хората се боят от теб — отвърна Лети. — Просто искам да знам дали и аз трябва да се боя.
Тъкмо се канех да ѝ отговоря, когато Ризек се изправи в далечния край на масата, обрамчил с дългите си пръсти празната чиния. Всички гости разбраха сигнала — беше време да си вървят и се заизнизваха от трапезарията. Първо Сузао, след него Зег, после Вакрез и Малан.
Но когато и Узул се отправи към вратата, Ризек го спря с ръка.
— Бих искал да поговоря с теб и семейството ти, Узул — каза брат ми.
Станах бавно, използвайки масата за опора. Зад мен Вас залости вратите, заключвайки ни вътре. Заключвайки вътре и мен.
— О, Узул — провлачи Ризек с вяла усмивка. — Опасявам се, че тази вечер ще е доста тежка за теб. Жена ти ми сподели нещо много интригуващо.
Узул погледна към Има. Вечната ѝ усмивка най-сетне се беше изпарила и по лицето ѝ се четеше едновременно укор и страх. А бях сигурна, че не се страхува от Узул, който изглеждаше съвършено безобиден с облия си корем, признак за охолен живот, и леко извити навън стъпала, които правеха походката му малко патрава.
— Има? — обърна се посърнал към жена си Узул.
— Нямах избор — отвърна Има. — Търсех един адрес в мрежата и случайно видях с кого си поддържал контакт. Видях координатите и си спомних, че наскоро ми говореше за изгнаническата колония…
Изгнаническата колония. В детството ми хората разправяха на шега, че множеството шотетци, разгневили по един или друг начин баща ми, си направили дом на друга планета, където не можел да ги открие. С годините шегата се превърна в слух, и то достоверен. Дори сега мисълта караше Ризек да движи челюстите си, сякаш се мъчи да отхапе жилаво месо. Той смяташе изгнаниците, враговете на баща ми и дори на баба ми, за една от най-големите заплахи за суверенитета му. Трябваше да подчини всеки шотетец на волята си, в противен случай никога нямаше да се чувства сигурен. Ако Узул се е свързал с изгнаниците, това беше върховна измяна.
Ризек придърпа един стол от масата и го посочи.
— Седни.
Узул го послуша.
— Сайра — обърна се към мен Ризек. — Ела.
В първия момент останах на мястото си пред масата, вкопчила пръсти в чашата с ферментирала переста трева. Стиснах челюсти, когато тялото ми се изпълни със сенки като с черна кръв от спукани вени.
— Сайра — повтори тихо Ризек.
Нямаше нужда да ме заплашва. Щях да оставя чашата си, да отида при него и да изпълня заповедта му. Вечно щях да му се подчинявам, до края на дните ни, иначе Ризек щеше да каже на всички какво бях причинила на майка ни. А тази мисъл тежеше като камък в корема ми.
Оставих чашата си. Отидох при него. И когато Ризек ми нареди да задържа ръцете си върху Узул Зецивис, докато не издаде всичката нужна му информация, отново се подчиних.
Усетих връзката, която се образува между двама ни с Узул, и изкушението да му прехвърля всичките си сенки, да го почерня като космоса и да сложа край на собствената си агония. Можех да го убия, ако поискам, само с едно мое докосване. Правила съм го преди. Исках да гo направя отново, да се измъкна на ужасяващата сила, прегаряща нервите ми като киселина.
Има и Лети стояха вкопчени една в друга и плачеха. Има възпря дъщеря си, когато понечи да ми се нахвърли. Погледите ни се срещнаха, докато изливах болката и мастилената си тъмнина в тялото на баща ѝ, и в очите ѝ видях само омраза.
Узул пищеше. Пищя толкова дълго, че ушите ми привикнаха към острия звук.
— Спри! — простена накрая и когато Ризек ми кимна, свалих ръцете си от главата му.