Върнах се на масата с чернеещ поглед и ръцете на Вас върху раменете ми, за да не се свлека на пода.
— Опитах се да намеря изгнаниците — призна си Узул. Лицето му беше обляно в пот. — Исках да избягам от Шотет, да заживея далеч от тази… тирания. Дочух, че били на Золд, по уговорката ми с един тамошен се провали. Нямаха нищо. Затова се отказах, отказах се.
Лети продължаваше да ридае, но Има Зецивис стоеше неподвижно, преметнала ръка през гърдите на дъщеря си.
— Вярвам ти — каза кротко Ризек. — И ще зачета прямотата ти. A ceгa Сайра ще изпълни наказанието ти.
Замолих се сенките в тялото ми да се изцедят като вода от изстискан парцал. Замолих се потокът да ме напусне и никога да не се върне — същински грях. Но нямах сила да го постигна. Когато Ризек впи поглед в мен, сенките на потока се разляха по кожата ми, сякаш той имаше по-голям контрол над тях. Може и така да беше.
Не изчаках неминуемите му заплахи. Долепих ръка до кожата на Узул Зецивис, докато писъците му не напълниха всички кухини в тялото ми, докато Ризек не ми каза да спра.
ГЛАВА 9
САЙРА
ПОЧТИ НЕ ВИЖДАХ КЪДЕ СЪМ, ВИЖДАХ ГЛАДКОТО СТЪПАЛО под единия ми крак, беше босо, явно бях загубила обувката си в трапезарията, мъждукащата светлина от фензу, отразяваща се в лъскавия паркет, и черните плетеници, пълзящи нагоре-надолу по ръцете ми. Пръстите ми изглеждаха разкривени, сякаш ги бях счупила, но знаех, че просто стояха под странен ъгъл, впивайки се във въздуха, както понякога се впиваха в дланите ми.
Дочух приглушен писък от недрата на имението Ноавек и първата ми мисъл беше за Айджа Кересет, макар че не бях чувала гласа му от месеци.
Видях го един-единствен път, откакто пристигна в дома ни, съвсем случайно, в коридора до кабинета на Ризек. Тялото му беше мършаво, а очите му — мъртви. Докато войникът го буташе напред, огледах хлътнатините над ключиците му, дълбоки изпосталели ями. Или Айджа Кересет имаше желязна воля, или наистина не знаеше как да борави с дарбата на потока, както твърдеше. Бях готова да се обзаложа, че е второто.
— Да го доведат — изкрещя Ризек на Вас. — Нали е за това.
Пръстите на единия ми крак се влачеха по тъмното дърво. Вас, единственият човек, който можеше да ме докосва, почти ме носеше към стаята ми.
— Кого да доведат? — промърморих, но нямах сили да чуя отговора.
Обля ме внезапна вълна на агония и се замятах в хватката на Вас, сякаш имах шанс да се изтръгна.
Не се получи. Естествено.
Toй отлепи пръсти от ръцете ми, оставяйки ме да се свлека на пода. Изправих се на четири крака в спалнята ми. Капка пот, а може би сълза — се отрони от носа ми.
— Кой… — попитах грубо. — Кой пищеше така?
— Узул Зецивис. Дарбата ти очевидно има дълготраен ефект — отвърна Вас.
Допрях чело до хладния под.
Узул Зецивис събираше черупки от фензу. Веднъж ми показа пo-пъстроцветните от колекцията си, забодени с игли върху една дъска в кабинета му и надписани според годината на добив. Приличаха на многоцветен седеф, сякаш съхраняваха в себе си частици от космическия поток. Узул ги докосваше толкова внимателно, сякаш бяха най-ценното нещо в охолния му дом. Добронамерен човек, а аз… аз го накарах да пищи от болка.
Малко по-късно, нямах представа точно колко, вратата се отвори отново и видях обувките на Ризек, черни и лъснати до съвършенство. Опитах се да се понадигна, но краката и ръцете ми трепереха, затова само извъртях глава, така че да го погледна. В коридора зад него плахо стоеше човек, когото разпознах смътно като от отдавнашен сън.
Беше висок, почти колкото брат ми. И бе заел войнишка поза, с изправен гръб, сякаш познаваше всеки мускул от тялото си. Но въпреки напетата поза беше слаб, толкова измършавял, че под скулите му се бяха образували сенки, а лицето му отново беше осеяно със стари синини и рани. По линията на челюстта му, от ухото до брадичката, минаваше тънък белег, а дясната му ръка беше увита с бяла превръзка. Навярно нова резка, все още незараснала.
Той вдигна сивите си очи към моите. И бдителността в тях, неговата бдителност, ме накара да си спомня кой беше. Акос Кересет, третото дете на семейство Кересет, вече почти зрял мъж.
Всичката болка, натрупала се в мен, изригна наведнъж и аз стиснах главата си с две ръце, потискайки напиращия в гърлото ми вик. Едвa виждах брат ми през пелената на сълзите ми, но се опитах да съсредоточа поглед върху лицето му, бледо като на смъртник.
Из всички краища на Шотет и Тувхе се носеха слухове за мен, подклаждани от Ризек — и навярно бяха плъзнали из цялата галактика, защото всички обичаха да чешат езиците си с приказки за орисаните родове. Говореха за болката, която можех да причинявам с кожата си, за ръката ми, покрита с клейма на смъртта, от китката до рамото, за ума ми, размътен до прага на лудостта. Страхуваха се от мен и едновременно с това ме мразеха. Но този ми образ, на рухнало, хлипащо момиче, не съвпадаше с онзи от слуховете.