Лицето ми гореше, но не от болка, а от срам. Никой не биваше да ме вижда в такова състояние. Как смееше Ризек да го води тук, при положение че знае как се чувствам винаги след… след такива случки?
Опитах се да преглътна гнева си, за да не го долови в гласа ми.
— Защо го водиш тук?
— Да не отлагаме повече — каза Ризек и давайки знак на Акос да го последва, тръгна към мен.
Акос държеше дясната си ръка близо до тялото си, сякаш се опитваше да страни от брат ми, без да му се противопостави.
– Caйpa, това е Акос Кересет. Третото дете на семейство Кересет. И наш… — Ризек се подсмихна. — Наш верен слуга.
Нямаше как да не спомене ориста на Акос — да загине за нашия род. Да загине в служба на нашия род, както Съветът бе обявил преди два сезона. Акос сви устни.
— Акос има дарба на потока, която според мен ще те заинтригува — заяви Ризек.
После му кимна, а той коленичи до мен и протегна ръка с дланта нагоре.
Аз вперих поглед в нея. В първия момент не знаех какво се очаква от мен. Да го нараня ли? Но защо?
— Довери ми се — каза Ризек. — Ще ти хареса.
Когато се пресегнах към Акос, тъмнината се разля под кожата ми като мастило. Докоснах ръката му и зачаках да чуя виковете му.
Вместо това обаче всичките ми сенки се стрелнаха назад и изчезнаха. А с тях и болката ми.
Допирът му не ми подейства като отварата, от която, в най-лошия случай, ми прилошаваше, а в най-добрия, губех всякаква представа за света около себе си. Имах чувството, че ме върна във времето преди да развия дарбата си, не, дори тогава не бях изпитвала такова спокойствие както сега, държейки ръката му.
— Какво е това? — попитах го.
Кожата му беше загрубяла и суха като повърхността на речен камък, още незагладен от течението. Но беше някак топла. Не можех да откъсна очи от сключените ни ръце.
— Прекъсвам потока. — Гласът му беше изненадващо дълбок, но дрезгав, както се очакваше на неговата възраст. — Каквото и да е проявлението му.
— Дарбата на сестра ми е много важна, Кересет — заяви Ризек. — Но напоследък губи ползата си, тъй като прави Сайра негодна да я прилага. Струва ми се, че така ще можеш да изпълняваш ориста си. — Той се приведе до ухото му. — Стига, разбира се, да не забравяш кой е господарят тук.
Акос не помръдна, макар че по лицето му пробяга отвращение.
Аз седнах на петите си, внимавайки да не откъсна длан от неговата, въпреки че не смеех да го погледна в очите. Все едно беше влязъл в стаята ми, докато се преобличах. Бешe видял повече, отколкото обикновено разкривах на околните.
Като станах, той стана с мен. Колкото и висока да бях, стигах едва до носа му.
— И сега какво? Ще се държим за ръце навсякъде ли? — попитах. — Какво ще си помислят хората?
— Ще си помислят, че той ни е слуга — отговори Ризек. — И с право.
Ризек пристъпи към мен и вдигна ръка. Аз се отдръпнах, изтръгвайки своята от хватката на Акос, и в същия миг черните пипала отново влетяха в тялото ми.
— Неблагодарност ли долавям? — попита Ризек. — Не оценяваш ли усилията, които положих, за да ти осигуря удобство? Не съзнаваш ли от какво се отказвам, като ти отстъпвам орисания ни слуга за постоянен спътник?
— Напротив. — Не биваше да го провокирам. В никакъв случай не исках още от спомените му да заменят моите. — Благодаря, Ризек.
— Пак заповядай — усмихна се брат ми. — Готов съм на всичко, за да поддържам най-добрия си генерал във върхова форма.
Но знаех, че не ме възприема като свой генерал. Войниците ме наричаха „Бича на Ризек“, инструмента за мъчения в ръката му, и наистина ме гледаше, сякаш бях просто впечатляващо оръжие. Не сестра, а остър меч.
Останах неподвижна, докато Ризек не си тръгна от стаята ми, а когато с Акос останахме насаме, закрачих напред-назад, от бюрото до леглото, оттам до затворения шкаф с дрехите ми и обратно към леглото. Само семейството ми — и Вас — бяха влизали в тази стая. Не ми харесваше как Акос оглежда всичко, сякаш оставя малки отпечатъци навсякъде.
Той свъси вежди.
— От колко време живееш така?
— Как? — попитах по-грубо, отколкото възнамерявах.