Можех да мисля само за състоянието, в което ме видя преди малко, свита на пода, обляна в сълзи и пот, досущ като диво животно.
Гласът му омекна от съжаление.
— Така, пазейки страданието си в тайна.
Съжалението не беше нищо повече от неуважение, обвито от съпричастност. Трябваше да го потисна отрано или с времето щях да загубя контрол над него. Знаех това от баща ми.
— Дарбата ми се появи, когато бях едва на осем сезона. За огромно щастие на брат ми и баща ми. Решихме да крия болката в името на семейство Ноавек. В името на Шотет.
Акос изсумтя. Е, поне се отказа от съжалението. И то доста бързо.
— Дай ми ръката си — наредих тихо.
Майка ми винаги говореше тихо в моменти на гняв. Твърдеше, че така хората те слушат. Не бях наследила нейната деликатност, притежавах финес колкото юмрук в лицето. Въпреки това Акос ме послуша и въздишайки примирено, протегна ръка с дланта нагоре, сякаш в готовност да облекчи болката ми.
Аз обаче отблъснах с дясната си китка вътрешната страна на неговата, сграбчих го под мишницата с лявата си ръка и завъртях рязко. Получи се нещо като танц, усуках ръката му, прехвърлих теглото си и след секунда се озовах зад него, извивайки рамото му толкова силно, че го принудих да се наведе напред.
— Може да живея в болка, но не съм беззащитна — прошепнах. Той остана неподвижен в хватката ми, макар да усещах напрежението в гърба и ръката му. — Полезен ще си ми, но не и нужен. Ясно ли е?
Не изчаках отговора му. Пуснах го и отстъпих назад, а сенките ми се завърнаха с пареща болка, от която очите ми се насълзиха.
— В съседната стая има легло — заявих. — А сега изчезвай.
След като го чух да си тръгва, се облегнах на рамката на леглото със затворени очи. Не ми харесваше какво се случва. Изобщо.
ГЛАВА 10
CАЙРА
НЕ ОЧАКВАХ АКОС KEPЕСЕT ДА СЕ ВЪРНЕ ПРИ МЕН, HЕ И без някой да го принуди. Но той се появи пред вратата ми още на сутринта с голям флакон лилаво-червеникава течност в ръка. Стражът стоеше на няколко крачки зад него.
— Милейди — поздрави ме саркастично. — Хрумна ми, че след като и двамата не искаме да поддържаме постоянен физически контакт, бихте могли да изпробвате това. От последните ми запаси е.
Изопнах гръб. Когато болката ми беше най-силна, представлявах просто купчина телесни части — глезени, колене, лакти, гръбнак, всяка от които функционираше самостоятелно, за да ме държи изправена. Отметнах рошавата си коса през рамо, внезапно осъзнавайки колко ли странно изглеждах по нощница на обяд и с брониран ръкав до лакътя на лявата ми ръка.
— Болкоуспокояващо ли е? — попитах. — Изпробвала съм какви ли не. Или не действат, или от тях ми става по-зле.
— Пробвала си болкоуспокояващи от тихоцвет? В страна, където не се използва? — повдигна вежди той.
— Да — отвърнах остро. — Отирийски лекарства, най-добрите.
— Отирийски лекарства — изцъка с език той. — Може и да действат на повечето хора, но твоят проблем не е като на „повечето хора“.
— Болката си е болка.
Въпреки това Акос потупа ръката ми с флакона.
— Пробвай го. Може да не премахне болката ти напълно, но ще я смекчи, а и няма толкова много странични ефекти.
Присвих око насреща му и извиках стражата в коридора. Тя дойде до вратата и сведе глава в поклон.
— Отпий от това, ако обичаш — помолих я, сочейки флакона.
— Мислиш, че се опитвам да те отроня? — учуди се Акос.
— Мисля, че не е изключено.
Жената страж взе флакона, изцъклила очи от страх.
— Не се страхувай, не е отрова — увери я Акос.
Тя отпи от отварата, избърсвайки уста с опакото на ръката си. После и тримата зачакахме да видим дали ще ѝ се случи нещо. И тъй като не падна мъртва, взех флакона от ръката ѝ, а сенките на потока се спуснаха към пръстите ми, жилейки свирепо. Тя побърза да се отдалечи, сякаш насреща ѝ стоеше Брониран.
Отварата миришеше на малц и гнило. Погълнах я наведнъж, убедена, че ще има обичайния за подобни бъркочи противен вкус, но за моя изненада усетих аромат на цветя и билки върху езика си. Гъстата течност се плъзна по гърлото ми и се изля тежко в стомаха ми.
— Ще подейства след няколко минути — обясни Акос. — С това нещо ли спиш? — Той посочи кожата от Брониран около ръката ми. Покриваше я от китката до лакътя. На места се виждаха резки от остър нож. Свалях я само като се къпех. — Очакваш някой да те нападне ли?
— Не.
Пъхнах празния флакон обратно в ръката му.
— Скрива смъртните белези по pъката ти. — Той сбърчи чело. — Защо Бича на Ризек ще иска да скрие клеймата си?