— Не ме наричай така. — Усетих напрежение в главата си, сякаш някой притискаше и двете ми слепоочия. — Никога.
Студено чувство се разливаше в тялото ми, сякаш кръвта ми се вледеняваше. Първоначално реших, че е просто гняв, но усещането беше твърде физическо — твърде… безболезнено. Като сведох поглед към ръцете си, тъмните сенки още прозираха под кожата ми, но бяха някак мудни.
— Отварата подейства, нали? — опита Акос.
Болката я имаше, както винаги следваше сенките, но по-лесно можех да забравя за нея. И макар да усещах лека сънливост, не ми пречеше. Всъщност умирах от желание да се наспя.
— Донякъде — признах си.
— Чудесно — отвърна той. — Защото искам да ти предложа една сделка, която зависи от ефективността на отварата.
— Сделка? — учудих се. — Мислиш, че си в състояние да ми предлагаш сделки?
— Да — потвърди той. — Колкото и да настояваш, че нямаш нужда да облекчавам болката ти, знам, че не е така. Можеш или да си осигуриш помощта ми насила, или да се отнасяш с мен като с човек, да ме изслушваш, и да я получиш с мое съгласие. Решението е твое, милейди.
Беше ми по-лесно да мисля, когато не впиваше очи в моите, затова извърнах поглед към линиите светлина между пердетата, които разкриваха симетрични отрязъци от града. Отвъд оградата, отделяща имението Ноавек от останалата част от света, хората навярно се разхождаха по улиците, радвайки се на топлото слънце, чиито лъчи изсушаваха сбитата пръст под краката им, превръщайки я в прахоляк.
Бях започнала познанството си с Акос от положение на слабост — буквално сгърчена в краката му. И направих опит да се утвърдя като силна, но явно безуспешно. Не можех да прикрия очевидното: под кожата ми живееха сенки на потока и колкото по-дълго страдах заради тях, толкова по-трудно намирах смисъл в съществуванието си. Едва ли имах по-добър вариант.
— Слушам те — отвърнах.
— Добре. — Той прокара пръсти през косата си. Беше кестенява и очевидно доста гъста, защото пръстите му се заплетоха в нея. — Онази хватка, която ми направи снощи… Явно знаеш как да се биеш.
— Слабо казано — поправих го.
— Би ли ме научила?
— Защо? За да продължиш с обидите? За да се опиташ, безуспешно при това, да убиеш брат ми?
— Допускаш, че искам да го убия?
— Не искаш ли?
Той се умълча за миг.
— Искам единствено да върна брат ми у дома. — Подбираше внимателно думите си. — А за да го сторя, за да оцелея тук, трябва да мога да се бия.
Не знаех какво е да обичаш брат си толкова, вече не. А тъй като бях виждала Айджа — жалко подобие на мъж, не ми се струваше достоен за усилията му. Акос обаче, с войнишката си стойка и нетрепващи ръце, явно не мислеше така.
— Не са ли те научили да се биеш? — попитах. — Защо Ризек те държа при братовчед ми Вакрез цели два сезона, ако не да те направи способен?
— Аз съм способен. Но искам да бъда добър.
Скръстих ръце.
— Още не съм чула другата страна на сделката ти. Какво ще спечеля аз?
— Ако ме научиш да се бия, аз ще те науча да правиш отварата, която току-що опита — отговори той. — Така няма да ти се налага да разчиташ на мен. Нито на когото и да било друг.
Сякаш ме познаваше, знаеше с какво да ме изкуши. Не към облекчаване на болката се стремях най-силно, а към самостоятелност. А той ми я предлагаше в малка стъкленица, под формата на отвара от тихоцвет.
— Добре — отвърнах накрая. — Приемам.
След това го поведох към малка заключена стая в дъното на коридора. Това крило на имението не беше обновявано и вратите още се отваряха с ключ, вместо с докосване или боцване по пръста, както генните ключалки на стаите, в които Ризек прекарваше повечето си време. Извадих ключа от джоба си, бях се преоблякла в свободни панталони и пуловер.
В стаята имаше дълъг работен плот с рафтове отгоре и отдолу, пълни с флакони, стъкленици, ножове, лъжици и дъски за рязане, както и дълга редица с бели бурканчета, обозначени с шотетските символи за ледоцветите. Имахме малък запас, дори от тихоцвети, въпреки че не бяхме внасяли стоки от Тувхе повече от двайсет сезона, затова си ги осигурявахме нелегално с чужда помощ, както и други ценни материали, събирани из цялата галактика. Отдясно имаше котлони, над които висяха тенджери от оранжево-червеникав метал, най-голямата беше колкото главата ми, а най-малката — с размера на ръката ми.
Акос свали една от по-обемистите и я сложи на близкия котлон.
— Защо си учила ръкопашен бой, щом можеш да нараняваш само с допир? — попита той, докато пълнеше една стъкленица с вода от чучура в стената.