Изсипа водата в тенджерата, запали котлона и взе дъска за рязане и нож.
— Влиза в обучението на всеки шотетец. Започваме още от деца. — Поколебах се за миг, преди да добавя. — Но аз продължих, защото ми харесва.
— Имате ли тихоцвет? — попита той, плъзвайки показалец по редицата бурканчета.
— Най-отгоре вдясно — посочих.
— Но шотетците не използват тихоцвет.
— „Шотетците“ не — отвърнах сухо. — Ние сме изключение. Тук имаме всичко. Ръкавиците са под котлоните.
Той изсумтя.
— Е, Лейди Изключение, трябва да си набавиш още. Ще ти е нужен.
— Добре. — Изчаках секунда, преди да попитам. — Братовчед ми не те ли научи да четеш?
Очаквах Вакрез да го е обучавал не само на бойни умения. На четене и писане например. „Езикът на откровенията“ спадаше към говорните, не писмените езици, иначе всички трябваше да знаем шотетските букви.
— В лагера не обръщат внимание на подобни неща — обясни той. — Кажеха ли „върви“, тръгвах. Кажеха ли „спри“, спирах. Само това ги интересуваше.
— Едно слаботелесно тувхийско момче не бива да се оплаква, когато някой се опитва да го превърне в жилав, шотетски мъж — отбелязах.
— Не мога да се превърна в шотетец — отвърна той. — Аз съм тувхиец и винаги ще си остана такъв.
— Фактът, че в момента ми говориш на шотетски, сочи обратното.
— Фактът, че в момента ти говоря на шотетски, е просто генетичен каприз — тросна ми се той. — Нищо повече.
Не ми се спореше с него. Бях сигурна, че с времето ще погледне на нещата другояче.
Акос бръкна в бурканчето с тихоцвет и извади един цвят с голи пръсти. Откъсна малко от едното венчелистче и го пъхна в устата си. Замръзнах от смайване. Такова количество толкова силен ледоцвет трябваше да го порази мигновено. Той обаче преглътна, затвори очи за момент и отново се обърна към дъската за рязане.
— И от тях си неуязвим — възхитих се аз. — Също както от моята дарба.
— Не — отрече той. — Но не ми влияят толкова силно.
Чудех се как ли го е разбрал.
Акос сложи цвета върху дъската и притисна центъра му с плоската част на ножа. Венчелистчетата се разпаднаха. Той прокара върха на острието през средата на всяко от тях и те се разгърнаха едно по едно, лягайки равно върху дъската. Беше като магия.
Погледах как отварата ври, първо оцветена в червено от тихоцвета, после — в оранжево, като добави соления плод, и в кафяво заради стеблата от сендес. Накрая поръси с прах от завистник и цялата смес отново почервеня, което беше пълен абсурд, невъзможно. Той свали отварата от котлона, за да се охлади, и се обърна към мен.
— Сложно изкуство е това — отбеляза той, махайки с ръка към флаконите, стъклениците, ледоцветите, тенджерите, всичко. — И най-вече направата на болкоуспокояващо, защото за него се използва тихоцвет. Допуснеш ли и най-малката грешка, можеш да се отровиш. Дано умееш да бъдеш и прецизна, освен безмилостна.
Той пипна тенджерата с върха на пръста си. Не можах да не се възхитя на ловкото му движение — как отдръпна ръката си в мига, в който топлината стана твърде силна и мускулите му сякаш отскочиха от нея. Веднага ми стана ясно в кое бойно изкуство го бяха обучили: зиватахак, школата на сърцето.
— Смяташ ме за безмилостна, защото такива слухове се носят за мен — казах му. — Ами слуховете за теб? Наистина ли си тънкокож, страхливец, глупак?
— Ти си Ноавек — заяви инатливо той, скръствайки ръце. — Жестокостта е в кръвта ти.
— Не съм избирала кръвта, която тече във вените ми — отвърнах. — Както и ти не си избирал ориста си. Двамата с теб сме се превърнали в онова, за което сме родени.
Блъснах с опакото на китката си рамката на вратата и ударът на броня в дърво беше последният звук от мен, преди да напусна стаята.
На следващата сутрин се събудих с отшумяването на ефекта от отварата, малко след изгрев, когато светлината още бледнееше. Станах от леглото по обичайния начин, на пресекулки, спирайки да си поема дъх като старица. Облякох тренировъчния си екип, ушит от синтетична материя от Тепес, лек и свободен. Тепесци най-добре знаеха как да държат тялото охладено, тъй като на планетата им цареше такава жега, че никой никога не бе вървял по повърхността ѝ, без да покрие кожата си.
Докато сплитах косата си, опрях чело в стената и затворих очи, опипвайки с пръсти всеки кичур. Вече не решех гъстата си тъмна коса, не и толкова старателно, колкото преди години, когато се надявах всяко внимателно движение с четката да я оформи в съвършени къдрици. Болката ме беше лишила от подобни обикновени стремежи.