Като приключих, взех един малък нож на потока — беше изключен и тъмните пипала на потока не се увиваха около острия метал. Влязох с него в лечителската стая в дъното на коридора, където Акос беше преместил леглото си, и застанах над него, притискайки острието към гърлото му.
Очите му се изцъклиха. Той се замята, но като забих върха на ножа още по-силно в кожата му, се укроти. Аз му се присмях.
— Луда ли си? — рече с дрезгав от съня глас.
— Е, хайде сега, нали си чувал слуховете! — отвърнах ведро. — По-важното е: Ти луд ли си? Спиш си най-спокойно, с отключена врата и само един коридор те дели oт врага? Или е лудост, или глупост. Ти кажи кое.
Toй стрелна рязко коляното си, целейки се в хълбока ми. Аз обаче свих ръка блокирайки удара му с лакът, и този път насочих ножа към корема му.
— Загуби още преди да се събудиш — заявих му. Първи урок: Най-добрият начин да спечелиш една битка е изобщо да не влизаш в нея. Ако врагът ти спи дълбоко, прережи му гърлото, преди да се е събудил. Ако е мекушав, провокирай състраданието му. Ако е жаден, сипи отрова във водата му. Разбра ли?
— Значи изхвърляме честта през прозореца.
— Чест — изсумтях аз. — Честта няма място в оцеляването.
Цитатът беше от една огранска книга, която прочетох преди време — преведена на шотетски, разбира се, сякаш някой можеше да чете на огрански? — като че ли ме разсъни по-добре дори от подмолното ми нападение.
— А сега ставай — наредих на Акос.
Изправих гръб, прибрах ножа отзад на кръста и излязох от стаята, за да се преоблече.
Докато закусим, слънцето изгря и вече чувах слугите да разнасят чисти чаршафи и кърпи по стаите, използвайки скритите в стените проходи, разположени паралелно на всеки коридор с посока изток-запад. Къщата беше построена така, че отделяше напълно хората, които я поддържаха. Подобно на столицата Boa, с имението Ноавек в центъра ѝ, заобиколено от заможните и властимащите, докато останалите, онези по периферията, се бореха за място да влязат в кръга.
Тренировъчната зала малко пo-надолу по коридора от моята стая, беше светла и просторна, с големи прозорци от едната страна и големи огледала — oт другата. От тавана висеше позлатен полилей, чието изящество контрастираше на черната синтетична настилка на пода и струпаните до отсрещната стена дюшеци и оръжия за тренировка. Това беше единственото помещение в дома ни, което приживе майка ми позволи да бъде модернизирано. За останалите настояваше да запазим „историческата автентичност“ на къщата, с древните ѝ водопроводни тръби, които понякога бълваха миризма на гнило, и потъмнелите дръжки на вратите.
Обичах да тренирам, не за да заяквам, макар това да беше положителен страничен ефект, а защото ми харесваше усещането. Разгорещяването, препускащото сърце, удовлетворителната болка от преуморените мускули. Болката, която сама избирах да си причиня, вместо онази, която бе избрала мен. Веднъж се опитах да тренирам ръкопашен бой срещу обучаващите се войници, както правеше Ризек по време на своето обучение, но мастилото на потока, изпълващо всяка част от тялото ми, им причиняваше твърде много болка, затова в крайна сметка продължих да тренирам сама.
През последната година четях шотетски книги за отдавна забравеното бойно изкуство на народа ни — елметахак, школата на съзнанието. И това, като много други неща в културата ни, беше скалъпено от чужди източници: малко от огранскага свирепост и отирийската логическа мисъл, съчетани със собствената ни находчивост, за да изградят едно неразделно цяло. Когато с Акос влязохме в тренировъчната зала, аз приклекнах над книгата, която бях оставила до стената предишния ден — Принципи на елметахак: Философия и практически упражнения. Бях стигнала до главата „Стратегия на концентрацията върху противника“.
— Е, значи, в армията са те обучавали на зиватахак — подхванах аз.
Когато Акос ме изгледа недоумяващо, продължих:
— Алтетахак, школата на ръката. Зиватахак, школата на сърцето. Елметахак, школата на съзнанието — обясних. — Учителите нe са ти казали по коя школа те обучават?
— Нямаха интерес да ме учат кое как се казва — отвърна Акос. — Както вече ти споменах.
— Е, обучавали са те на зиватахак, ако съдя по движенията ти.
Думите ми явно го изненадаха.
— Движенията ми — повтори той. — Какви са движенията ми?
— Защо ли се учудвам, че един тувхиец не познава самия себе си — отбелязах.
— Да познаваш бойния си стил не е равностойно на това да познаваш себе си — отвърна той. — Бойните умения се обезсмислят, ако хората, с които живееш, не са агресивни.