— Така ли? И за кои митични хора говориш? Или може би живееш с въображаеми хора? — Поклатих глава. — Всеки носи агресия в себе си. Някои успяват да я потиснат, други — не. По-добре приеми този факт, използвай го като отправна точка за останалата част на съществуването си, вместо да се самозалъгваш.
— Не се самозалъгвам… — Спря за миг и въздъхна. — Както и да е. Отправна точка, значи?
— Да вземем теб за пример. — Личеше си, че не споделя мнението ми, но поне беше готов да ме изслуша. Все пак е някакъв напредък. — Ловък си, но не особено силен. Имаш будно съзнание, очакваш атака от всеки, всички околни. Това е от школата на сърцето, зиватахак. Тя се основава на ловкостта. — Потупах гърдите си. — Ловкостта разчита на издръжливостта. Издръжливост на сърцето. Възприели сме този похват от воините аскети на Золд. Школата на ръката, алтетахак, се гради на „силата“. Нея сме усвоили от фракцията на наемните войници. Последната, елметахак, означава „стратегия“. Днес повечето шотетци не знаят почти нищо за нея. Представлява смесица от стилове, от места.
— А ти коя си изучавала?
— Аз изучавам всичките — отвърнах. — Всичко. — Изправих се и отстъпих от книгата. — Да започваме.
Отворих едно чекмедже от шкафа до далечната стена. Чу се стържене на старо дърво в старо дърво и хлабавата потъмняла дръжка изскърца, но вътре съхранявахме оръжия, изработени от нов, синтетичен материал — твърд и в същото време гъвкав. При правилна употреба можеха да наранят противника, без да причинят видими рани по кожата. Хвърлих един от ножовете на Акос, а моя вдигнах встрани от тялото си.
Той последва примера ми. И се постара да заеме моята поза — преви леко колене и разтвори крака. Беше странно да го наблюдава човек, толкова жаден за знания, някой, чието оцеляване зависеше от това колко ще усвои от мен. Караше ме да се чувствам полезна.
Атакувах първа, замахвайки с ножа към главата му. Отдръпнах оръжието, преди да го докосне, и извиках:
— Толкова ли са интересни ръцете ти?
— Какво? Не.
— Тогава престани да ги зяпаш и се съсредоточи върху противника си.
Той сви едната си ръка в юмрук и я вдигна до скулата си, после замахна към мен с тренировъчния нож. Аз му се изплъзнах и се завъртях бързо, удряйки го в ухото с дръжката на оръжието си. Стреснат от болката, той се извъртя и се опита да ме наръга още преди да е стъпил здраво на земята. Аз улових юмрука му и го спрях на място.
— Вече знам как да те надвия — заявих. — Защото знаеш, че съм по-добра от теб, но въпреки това стоиш тук. — Махнах с ръка, описвайки зоната точно пред тялото ми. — В нея съм най-способна да те нараня, тук ударите ми ще имат най-силен ефект и прецизност. Твоята задача е да ме държиш в движение, за да атакуваш извън тази зона. Излез от обсега на десния ми лакът, така няма да успея да те блокирам. Недей просто да стоиш пред мен и да чакаш да те разпоря.
Вместо да ми отвърне с някой остър коментар, той просто кимна и отново вдигна ръце. Този път, при опита ми да го „порежа”, той отскочи, изплъзвайки се на оръжието ми. Усмихнах се леко.
Тренирахме това движение известно време, въртейки се един около друг. Когато забелязах, че вече се задъхва, прекратих упражнението.
— Разкажи ми за смъртните си белези — подканих го.
Книгата ми продължаваше да е отворена на „Стратегия на концентрацията върху противника“. А най-добрият противник беше онзи, чието клеймо носиш на ръката си.
— Защо?
Той стисна лявата си китка. Днес не носеше превръзка и до лакътя му се виждаше старо клеймо на смъртта — онзи, който бях видяла преди няколко сезона в Оръжейната зала, но вече беше завършен, боядисан с ритуалното синьо, толкова тъмно, почти като черно.
— Защото познаването на врага е началото на всяка стратегия — обясних. — А ти очевидно вече си срещал някои от враговете си, двете клейма на ръката ти го доказват.
Той обърна ръката си, оглеждайки свъсено резките, и отговори с декламаторски тон:
— Първият е за един от войниците, които проникнаха в дома ми. Убих го, докато ни влачеха с брат ми през перестата трева.
— Калмев — пророних.
Калмев Радикс беше войник от елита на брат ми, капитан от странствата и преводач за новинарската емисия — владееше четири езика, включително тувхийски.
— Познавала си го? — учуди се Акос и лицето му леко си изкриви.
— Да — потвърдих. — Беше приятел на родителите ми. Познавах го от дете и гледах как съпругата му плаче на възпоменателната вечеря, след като ти го уби. — Наклоних умислено глава. Калмев беше жилав мъж, но винаги носеше бонбони в джобовете си. Виждала съм го да си похапна тайно от тях по време на официални вечери. Но не тъгувах по него, имаше кой да го ожалва. — А второто клеймо?