— Второто…
Той преглътна сухо. Бях го разстроила. Такава беше и целта.
— … е за Бронирания, чиято кожа взех, за да заслужа мястото си в армията.
Аз бях заслужила собствената си броня преди три сезона. Клечах в ниските треви край военния лагер до смрачаване и улових едно от съществата под прикритието на нощта. Прокраднах се под него, докато спеше, и го наръгах в мекото място между крака и тялото му. Часове наред го чаках да умре от загуба на кръвта и още сънувах ужасяващите му стонове. Но не ми беше хрумнало да бележа кожата си заради смъртта на Брониран.
— Клеймата са за убити хора — казах на Акос.
— Имах чувството, че убивам човек — отвърна тихо той. — Гледах го в очите. Знаеше кой стои пред него. Дадох му отрова и той заспа в ръцете ми. Скърбих по него повече, отколкото по човека, отнел на сестра ми двамата ѝ братя и баща ѝ.
Имаше сестра. Почти бях забравила, макар и да знаех ориста ѝ от Ризек: Първото дете на семейство Кересет ще погине от нож. Орис, жестока като тази на брат ми. И на Акос.
— Трябва да пресечеш второто клеймо с диагонална черта. Така хората бележат загубен живот, който не е убийство — обясних. — Мъртвородени деца, починали от болест съпрузи. Бегълци, които никога не се завръщат. Всяка… всяка голяма мъка.
Той ме гледаше с любопитство и с онази своя свирепост.
— Значи баща ми…
— Баща ти е отбелязан върху pъката на Вас. Една загуба не може да бъде отбелязана два пъти.
— На неговата ръка е отбелязано убийство — сбърчи чело той. — Хладнокръвно убийство.
— Напротив — отвърнах. — „Смъртен белег“ е наименование, което често се интерпретира погрешно. Резките по кожата ни винаги бележат загуба. Не триумф.
Несъзнателно хванах с дясната си ръка бронята върху левия ми подлакътник, вкопчвайки пръсти в каишите ѝ.
— Каквото и да ти разправят някои плиткоумни шотетци.
Венчелистчетата на тихоцвета върху дъската за рязане пред мен бяха свити плътно. Прокарах острието на ножа през центъра на първото, малко непохватно заради ръкавиците — на него не му бяха нужни, но не всички имахме устойчивост срещу тихоцвета.
Цветното листенце не се разгърна.
— Трябва да уцелиш жилката в средата — обясни той. — Търси по-тъмночервената линия.
— На мен цялото ми изглежда еднакво червено. Сигурен ли си, че не ти се привижда?
— Опитай пак.
Отговаряше ми така всеки път, когато загубех търпение — с едно кротко „Опитай пак“. Идеше ми да го фрасна в лицето.
През последните няколко седмици всяка вечер стояхме пред работния плот и учех за ледоцветите. В стаята на Акос беше топло и тихо, единственият звук беше бълбукането на водата и почукването на ножа по дъската за рязане. Леглото му винаги беше старателно оправено, с безупречно опънати по дюшека протрити чаршафи, явно често спеше без възглавница, която само събираше прах в ъгъла.
Зa всеки ледоцвет имате специфична техника на рязане: тихоцветите склонявахме да отворят листенцата си върху дъската, завистниците се режеха така, че да не избухнат и облаци прашец, а твърдата, несмилаема жила на листото от харва трябваше да се освободи от него и да се издърпа откъм основата му — Не с прекалена сила. Нo малко по-силно от това, наставляваше ме търпеливо Акос, без да обръща внимание на кръвнишкия ми поглед.
Биваше ме с ножа, но нямах нерви за толкова деликатна работа с него, а и обонянието ми не струваше. По време на бойните тренировки си разменяхме ролите. Акос започваше да нервничи, отделях ли твърде много време на теорията или философията, които аз самата смятах за основополагащи фактори. Той беше бърз и сръчен в боя, но лекомислен, без склонност да вникне в противника си. Понасях по-леко болката от дарбата си, докато аз уча него или той — мен.
Допрях върха на ножа до едно от другите венчелистчета на тихоцвета и го провлачих в права линия. Този път листенцето се разгърна, лягайки върху дъската. Ухилих се до уши. Раменете ни се докоснаха и аз се отдръпнах — бях отвикнала от физическо съприкосновение с други хора. И едва ли някога щях да привикна отново.
— Браво — похвали ме Акос и изсипа купчината нарязани сухи листа от харва във врящата вода. А сега го направи още стотина пъти и ще започне да ти се струва лесно.
— Само стотина? А аз си мислех, че тази задача ще отнеме време — изгледах го косо аз.