Лети Зецивис
Ризек може и да обвиняваше Тувхе за смъртта на Узул, но дъщеря му знаеше чия бе заслугата за нея. Моя. И мястото ѝ беше върху моята кожа.
След продължилото съприкосновение с дарбата ми, сенките оставаха в тялото дълго след като откъснех ръце от него. Колкото повече ги задържах върху някого, толкова по-дълготраен беше ефектът, освен ако не бъде потушен с тихоцвет. Семейство Зецивис обаче отричаха употребата на тихоцвет. Изправени пред избора между смърт и болка, някои хора избираха смъртта. Узул Зецивис беше един от тях. Религиозен до границата на самоунищожението.
Отбелязах смъртта му върху ръката си, а после изгорих писмото от Лети. Нанесох върху прясната рана екстракт от корен на переста трева, който гореше така, че ми избиха сълзи, и прошепнах името на Узул, без да изрека ритуалните думи, защото бяха молитва. Cъщата нощ го cънувах. Отново чух писъците му и видях изскочилите му, кървясали очи. Гонеше ме през тъмна гора, осветена само от сиянието на фензу. Принуди ме да влиза в една пещера, където Ризек ме чакаше с остри като ножове зъби.
Събудих се, крещейки, с обляно в пот тяло и ръката на Акос върху рамото ми. Лицето му беше близо до моето, а косата и ризата му — омачкани от съня. Очите му бяха сериозни, угрижени, и сякаш ми задаваха въпрос.
— Чух те — пророни вместо това.
Усещах топлината на ръката му през блузата си. Пръстите му се пресегнаха над яката и докоснаха голата ми шия. Дори този лек допир беше достатъчен да потисне дарбата ми и да облекчи болката. Когато отлепи пръсти от кожата ми, едва не изревах, твърде уморена за достойнство и гордост, но той ме беше пуснал само за да намери ръката ми.
— Хайде — прошепна ми. — Ще ти покажа как да се отървеш от кошмарите.
В този миг, докато преплиташе пръсти с моите, шепнейки спокойно в ухото ми, бях готова да се вслушам във всяка негова дума. Затова само кимнах и освободих краката си от усуканите чаршафи.
Той запали фенерите в стаята си и застанахме рамо до рамо пред плота и подредените буркани, вече надписани с тувхийски букви.
— Като почти всичко останало — подхвана той, — и тази отвара започва с тихоцвет.
ГЛАВА 11
САЙРА
BСЕКИ СЕЗОН ФЕСТИВАЛЪТ НА СТРАНСТВОТО ЗАПОЧВАШЕ по изгрев с барабанен бой. Първите звуци се разнасяха от амфитеатъра в центъра на града и се разпространяваха като вълна с присъединяването на все повече участници в ритуала. Барабанните удари символизираха началото ни, първите удари на сърцата ни, първите наченки на живот, довели ни до могъществото, което притежавахме днес. В продължение на една седмица почитахме началото си, а после всички физически здрави шотетци се струпваха в странстващия кораб, за да преследват космическия поток из галактиката. Следвахме го, докато не се оцветеше в синьо и тогава кацахме на най-близката планета за лов на отпадъци, преди да се върнем у дома.
Открай време обичах барабанния бой, защото ми напомняше, че скоро ще отпътуваме. Винаги съм се чувствала най-свободна в космоса. Но тъй като Узул Зецивис още витаеше в сънищата ми, този сезон чувах барабаните като стихващия ритъм на сърцето му.
Акос се появи на вратата ми и се облегна на касата. Късата му кестенява коса стърчеше във всички посоки.
— Какъв е този звук? — попита с ококорени очи.
Въпреки че болката от потока ме жилеше отвътре, намерих сили да се засмея. За пръв път го виждах толкова неспретнат.
Шнурът на панталона му беше извъртян, а на бузата му имаше червен отпечатък от смачкан чаршаф
— Просто началото на Фестивала на странството — отговорих. — Успокой се. И си оправи панталона.
Бузите му порозовяха и той завъртя ластика.
— Е, откъде да знам? — подразни се той. — Следващият път, когато се очаква нещо, наподобяващо военни барабани, да ме събуди призори, ще бъдеш ли така добра да ме предупредиш?
— Защо толкова държиш да ми отнемеш и малкото забавление?
— Защото представата ти за „забавление“ някак ме кара да си мисля, че съм в смъртна опасност.
Усмихнах се леко и отидох до прозореца. Улиците гъмжаха от хора. Мнозина вдигаха прах, бързайки към центъра на Boa, за да вземат участие в тържествения ритуал. Всички бяха облечени в синьо, любимия ни цвят, и лилаво, и зелено, в брони и въоръжени, с боядисани лица и окичени с фалшиви бижута по шиите и китките, с венци от крехки цветя на главите. Цветята тук, в екваториалния пояс на планетата ни, не трябваше да са жилави като ледоцветите, за да оцелеят. Стиснеш ли ги между пръстите си, се превръщаха в каша, изпускайки сладкия си аромат.