Зад очите ми се надигаше болка. Така се почваше, когато предстоеше дарбата на потока да ме връхлети с особена жестокост. А винаги се случваше, представех ли си как Ризек подема истинска война, докато аз стоя безучастно до него.
— Трябва да вървим — казах на Акос. После се обърнах към Ревизорите. — Успех с наблюденията. Не ни подвеждайте — добавих импулсивно.
Акос мълчеше, докато се връщахме по скритите проходи. Всъщност осъзнах, че той винаги мълчеше, освен ако не задаваше въпроси. Чудех cе дали и аз самата щях да проявявам такова любопитство към някого, когото мразех, макар че навярно това беше целта: опитваше се да прецени дали ме мрази.
Навън барабаните постепенно заглъхваха, както и се очакваше. Настъпващата тишина обаче сякаш даде сигнал на Акос и той спря под един от фенерите с фензу. В стъклената сфера над главите ни летеше само едно насекомо, и то с бледосиньо сияние: белег, че смъртта му наближава. Под него се виждаше купчина от мъртви фензута, вирнали прегънати крачка във въздуха.
— Да отидем на фестивала — предложи той. Колко е слаб, помислих си. Под скулите му, където в младо лице като неговото трябваше да има свежа плът, тъмнееха сенки. — Без Ризек. Само двамата с теб.
Сведох поглед към обърнатата му нагоре длан. Предлагаше ми допира си така свободно, без да осъзнава колко рядко ми се случваше. Колко рядко човек като мен намираше човек като него.
— Защо? — попитах.
— Защо какво?
— Напоследък се държиш мило с мен. — Сбърчих чело. — Включително сега. Защо? Какво печелиш ти?
— Maй животът тук съвсем е объркал съзнанието ти, а?
— Животът тук — поясних — ме е научил да чета хората като отворени книги.
Той въздъхна, видимо несъгласен с мен и без каквото и да е желание да влиза в спорове. Често въздишаше по този начин.
— Прекарваме доста време заедно, Сайра. Милото отношение е предпоставка за оцеляване.
— Ще ме разпознаят навън. Сенките на потока лесно се запомнят, макар че това едва ли важи за лицето ми.
— Няма да има сенки. Ще бъдеш с мен. — Той наклони глава. — Или допирът ми те смущава твърде много?
Отправяше ми предизвикателство. Или се опитваше да ме манипулира. Но си представих какво би било да попадна в многолюдна тълпа, без кожата ми да реагира, да докосвам хората, без да им причинявам болка, да подуша потта им във въздуха, да се слея с тях. За последно попаднах в такова стълкновение преди първото ми странство, когато баща ми ме вдигна в прегръдките си. Дори Акос да имаше скрита умисъл, може би рискът си струваше.
Затова сложих ръка в неговата.
Малко по-късно се върнахме в тунелите, пременени в подходящи тоалети за фестивала. Аз носех лилава рокля, този път не от официалния гардероб на майка ми, а евтина дрешка, по която нямаше да страдам, ако съсипя, а за да прикрия лицето си, бях нарисувала дебела диагонална ивица през него, покриваща едното ми око и по-голямата част от другото. Бях пристегнала косата си назад, боядисвайки я в синьо, за да не се измъква от опашката. Без сенките на потока изобщо нямаше да приличам на онази Сайра Ноавек, която Boa познаваше.
Акос беше облечен в черно и зелено, но тъй като него нямаше кой да го разпознае, нямаше нужда да се дегизира.
Като ме видя за пръв път, не можа да откъсне погледа си от мен. Дълго време.
Знаех как изглеждам. Лицето ми не беше радост за окото, като тези на обикновените хора, по-скоро беше предизвикателство като ослепителния цвят на космическия поток. Видът ми нямаше значение, най-вече защото танцуващите под кожата ми тъмни жилки вечно привличаха вниманието. Затова чувството да ме гледат така беше странно.
— Не гледай така втренчено, Кересет — наредих му. — Излагаш се.
Хванах го под ръка и го поведох по тунела, следващ източната страна на къщата, и надолу по стълбището. Опипах няколко от подпорните греди, търсейки издълбаните в тях кръгове, указващи тайните изходи. Като онзи до кухните.
В тази част перестата трева стигаше точно до къщата и трябваше да минем през нея, за да стигнем до външната порта, заключена с таен код. Знаех го. Беше рождената дата на майка ми. Всички тайни кодове на Ризек бяха свързани с майка ми по един или друг начин — рождената ѝ дата, денят на смъртта ѝ, сватбеният ден на родителите ни, любимите ѝ числа, с изключение на онези, отварящи личните му стаи, където вратите се отваряха с кръвта на Ноавек. Дори не припарвах до тях, избягвах да прекарвам с него повече време от необходимото.