Усетих очите на Акос върху ръката ми, докато набирах кода. Но това беше просто задната порта.
Тръгнахме пo тясна пътечка, водеща към една от главните улици на Boa. Един мъж задържа поглед върху лицето ми и аз се сковах за миг. После и една жена. И едно дете. Отвсякъде ме посрещаха очи и бързо се извръщаха.
Вкопчих се в ръката на Акос и го придърпах към себе си, за да му прошепна:
— Гледат ме втренчено. Знаят коя съм.
— Не — отсече той. — Гледат те втренчено, защото лицето ти е боядисано в синьо.
Докоснах леко бузата си, покрита със засъхнала боя. Кожата беше груба и люспеста. Дори не ми хрумна, че точно днес няма нищо странно в това хората да ме гледат.
— Голяма си параноичка, знаеш ли? — попита ме той.
— А ти започваш да звучиш прекалено наперено за човек, когото редовно пребивам.
Той се засмя.
— Е, накъде?
— Сещам се за едно място — отвърнах. — Хайде.
Свърнах наляво и го поведох по една не толкова оживена улица, отдалечавайки ни от центъра на града. Въздухът беше пълен с прахоляк, но странстващият кораб щеше да отлети съвсем скоро и бурята наближаваше. Щеше да измие града, да го обагри в синьо.
Официалните ритуали на фестивала, подкрепяни от правителството, се състояха в и около амфитеатъра в центъра на Boa, но не всички празнуващи се струпваха там. Запромъквахме се по една тясна уличка, където сградите сякаш се накланяха една към друга като любовници, а хората танцуваха и пееха. Жена, окичена с фалшиви бижута, ме спря с ръка — жест, толкова непознат за мен, че едва не се разтреперих. Тя ми се усмихна и сложи на главата ми венец от фензу цветя, наречени така заради синьо-сивия им цвят, същия като крилете на светещите насекоми.
Излязохме на един претъпкан пазар — ниски палатки и сергии с оръфани сенници, пазарящи се хора и млади жени, докосващи плахо накитите, които не можеха да си позволят.
Сред тълпата си проправяха път шотетски войници с бляскави на слънцето брони. Надуших печено месо и пушек и се обърнах с усмивка към Акос.
Изражението му ми се стори странно. Почти объркано, сякаш никога не си е представял Шотет по този начин.
Тръгнахме хванати ръка за ръка по пътеката между сергиите. Спрях пред една маса с обикновени ножове с резбовани дръжки, остриетата им не бяха направени от материала, проводник на енергията на потока.
— Знае ли дамата как да борави с обикновен нож? — попита ме на шотетски старият продавач.
Беше облечен в тежката сива роба на золдски религиозен водач, с дълги, широки ръкави. Религиозните жители на Золд използваха обикновени ножове, защото смятаха остриетата на потока за лекомислена употреба на потока, който заслужава по-голямо уважение. В това отношение вярванията им се припокриваха с тези на повечето религиозни шотетци. Но за разлика от шотетските религиозни водачи, този мъж не прилагаше вярванията си на практика в ежедневието, не променяйте света около себе си с тях. По всяка вероятност беше аскет и вместо това странеше от всичко светско.
— По-добре от теб — отговорих му на золдски. Не ми се отдаваше особено, меко казано, но с радост го упражнявах при възможност.
— Така ли? — засмя се той. — Акцентът ти е ужасен.
— Ей! — Доближи ни шотетски войник и почука с върха на своя нож на потока по масата на стареца. Той изгледа оръжието му с погнуса. — Тук се говори само шотетски. Ако ти отговори на твоя език… — Войникът изръмжа тихо. — Лошо ѝ се пише.
Сведох глава, за да не се загледа в лицето ми.
Старецът от Золд отвърна на развален шотетски:
— Съжалявам. Вината е моя.
Войникът задържа още малко ножа си върху масата на стареца, надувайки гърди, сякаш изпълняваше птичи танц за чифтосване. После прибра оръжието в ножницата си и продължи напред през тълпата.
Старецът се обърна отново към мен и продължи с по-делови тон:
— Това са най-балансираните ножове, които ще намерите на целия пазар…
Заразказва ми как са изработени ножовете му — от метал, изкован на северния полюс на Золд, и дърво от рухнали стари къщи в Золдия. Една част от мен го слушаше, но другата беше с Акос, чийто поглед обхождаше площада.
Купих един кинжал от стария търговец — стабилно оръжие, с тъмно острие и дръжка, пригодена за дълги пръсти. Предложих го на Акос.
— От Золд — обясних. — Странно място, почти затънало в сивкав прашец от цветните им полета. Малко трудно се свиква с гледката. Но металът им е учудващо гъвкав, но въпреки това много здрав… какво? Какво има?
— Всички тези неща — подхвана той, махвайки към площада — са от други планети?