Выбрать главу

— Това са лекарства, нали? — попита ме той. — Приличат ми на отирийски.

Кимнах, внезапно загубила вяра в гласа си.

— За каква болест? — продължи с въпросите той.

— К900Х — отговорих. — Или „пиян морков“ на разговорен език. Защото поразява вестибуларния апарат, както знаеш.

Той свъси вежди. Спряхме насред уличката, вече далеч от глъчката на фестивала.

— Тази болест е предотвратима. Не се ли ваксинирате срещу нея?

— Наясно си, че страната ни е бедна, нали? — отвърнах на гримасата му. — Нямаме износ, нито пък достатъчно природни ресурси, за да се издържаме самостоятелно. Някои планети ни изпращат помощи — Отир например, но те обикновено попадат в грешните ръце и се разпределят сред по-висшите слоеве на обществото, вместо сред нуждаещите се.

— Никога… — Той се спря. — Никога не съм се замислял за това.

— Защо да го правиш? — отвърнах. — Едва ли заемаме предно място в списъка с интереси на Тувхе.

— Аз също израснах в охолство на бедно място — сподели той. — Поне това ни свързва.

Звучеше изненадан, че открива нещо общо помежду ни.

— И няма как да помогнете на всички тези хора? — попита, махайки към заобикалящите ни сгради. — Все пак си сестра на Ризек, не можеш ли да…

— Той не се вслушва в думите ми — заявих отбранително.

— Опитвала ли си?

— Говориш така, сякаш е лесна работа. — Усещах топлина по лицето си. — Трябва просто да се срещна с брат ми и да му кажа, че се налага реорганизация на цялата му система и той веднага ще го направи.

— Не казвам, че е лесно…

— Елитът на Шотет е преградата на брат ми срещу евентуален бунт — обясних, разгорещявайки се още повече. — И той възнаграждава предаността им с лекарства, храма и лукс, каквито никой друг не получава. Без тяхната подкрепа, ще загине. И тъй като нося същата кръв, умирам с него. Така че не… не съм се впускала в благородна мисия да спася болните и бедните на Шотет!

Звучах гневно, но вътрешно се гърчех от срам. Първия път, когато Отега ме доведе тук, едва не повърнах от вонята на измършавял труп в една от уличките. Тя покри очите ми, докато минавахме покрай него, за да не го видя отблизо. Ето каква бях — Бичът на Ризек, майстор в бойните изкуства, а ми се повдигаше при близка среща със смъртта.

— Не биваше да подхващам темата — хвана ме угрижено за лакътя Акос. — Да вървим. Води ме при този… разказвач.

Кимнах и продължихме напред.

Дълбоко в лабиринта от тесни улички се криеше ниска врата, изрисувана със сложни сини шарки. Почуках и тя се открехна със скърцане, само колкото през пролуката да излезе пипало бял пушек с аромат на прегоряла захар.

Открай време чувствах това място като дихание, като нещо свещено. И може би наистина беше. Точно тук преди много сезони, на първия ден от Фестивала на странството, Отега ме доведе за първия ми урок по история.

Висок мъж с бледа кожа отвори вратата. Главата му беше толкова гладко обръсната, че скалпът му блестеше. Той вдигна ръце с усмивка.

— А, Малка Ноавек — възкликна. — Не вярвах, че ще те видя отново. Кого ми водиш?

— Това е Акос — отговорих. — Акос, запознай се с Разказвача. Поне така предпочита да го наричат.

— Здравейте — каза Акос.

Промяната в стойката му ми показа, че се притеснява, войникът в него сякаш изчезна. Разказвача се усмихна още по-широко и ни покани да влезем.

Слязохме надолу във всекидневната му. Акос се приведе, за да мине под сводестия таван, от чийто връх светеше ярко кълбо с фензу. В стаята имаше ръждясала печка на дърва с кюнец, който се протягаше към единствения прозорец, където избълваше пушека си. Знаех, че подът е от отъпкана пръст, защото като дете надникнах под грозните тъкани килими, от чиито груби нишки ме сърбяха краката.

Разказвача ни отведе до купчина възглавници, където се настанихме малко нескопосано, хванати за ръце. Пуснах тази на Акос, за да избърша длан в роклята си и когато сенките на потока се разляха отново в тялото ми, домакинът ни се усмихна.

— Ето ги и тях — отбеляза той. — Едва те познах без сенките, Малка Ноавек.

Разказвача остави метален чайник на масата пред нас, не точно маса, а две скрепени табуретки за краката, една метална и една дървена, и две различни, глазирани чаши. Аз налях чай. Беше бледолилав, почти розов, и от него идваше сладкият аромат, с който беше пропит въздухът.

Той седна пред нас. Бялата боя на стената над главата му се лющеше, разкривайки жълтата боя под нея, спомен от друго време. Но дори тук го имаше вездесъщия екран, закрепен накриво на стената до печката. Това място беше претъпкано с вещи от други планети: тъмният метал на чайника очевидно беше от Тепес, решетката на печката беше направена от панелите, по които ходеха на Пита, а дрехите на Разказвача бяха копринени като на отирските богаташи. В ъгъла имаше стол с неизвестен за мен произход, който Разказвача очевидно поправяше.