Пръстите му нарисуваха равна улица, груб силует на човек, тичаш, по нея, гонен от гигантски облак. В дъното на улицата облакът го погълна.
— Когато странстващите се завърнали у дома и не намерили децата си, обявили война на тувхийците, за да си ги върнат. Ho тъй като нямали опит в боя, а само в лова на отпадъци и скитничеството, били изтребени поголовно. И така народът ни се примирил, че завинаги е загубил децата си. Но поколение по-късно, по време на странство, един от хората ни посетил сам планетата Отир и там, сред онези, които не говорили езика ни, едно дете му проговорило на шотетски. Била дъщеричка на тувхийски пленник, изпратена от господарите си да вземе нещо, и дори не осъзнала, че заменила един език за друг. И така детето било Възвърнато, прибрали го у дома.
Той килна глава.
— След този случай — продължи Разказвача — предците ни се надигнали, станали воини, за да пазят народа си от следващи похищения.
Докато той шепнеше, а пушекът от миража му се разнасяше, барабаните от центъра на града започнаха да бият все по-силно и по-силно, пригласяни от тези в бедняшкия район. Тътенът им ме накара да погледна към Разказвача с отворена уста.
— Бурята се задава — обясни той. — И точно навреме, защото историята ми приключи.
— Благодаря ти — казах му. — Съжалявам, че…
— Върви, Малка Ноавек — рече с крива усмивка Разказвача. — Не бива да я изпускате.
Грабнах Акос за ръката и го вдигнах на крака. Той гледаше свъсено Разказвача. Дори не беше докоснал чашата със сладък, лилав чай, която му налях. Дръпнах го силно, за да ме последва нагоре пo стълбите, водещи към уличката. Още оттук виждах как корабът се носи към Воа. Можех да позная формата му, както разпознавах силуета на собствената ми майка дори от разстояние. Как накланя раздутия си корем и заострения си нос. Можех да позная произхода на всяка неравна пластина на корпуса му по това колко износена беше, по цветовете им — оранжеви, сини и черни. Корабът ни, сглобен като пъзел, беше достатъчно голям да хвърли сянка върху цял Boa.
Навсякъде около нас, из целия град, ехтяха радушни възгласи.
По навик вдигнах свободната си ръка към небето. Силен, остър звук прокънтя като камшичен удар откъм вратата на товарното отделение и тъмносини жилки плъзнаха във всички посоки, увивайки се около облаците или образувайки нови. Беше все едно да гледаш капка мастило във вода — първоначално всяко вещество запазваше целостта си, но постепенно започваха да се смесват, да се преливат едно в друго. Накрая одеяло от тъмносиня мъгла обгърна столицата. Дарът на кораба към нас.
А миг след това, както се случваше всеки сезон от живота ми, заваля син дъжд.
Стиснала здраво ръката на Акос, обърнах свободната си длан към небето, за да уловя малко от сините капки. Бяха тъмни и се търкаляха по кожата ми, оставяйки сини следи. Хората в дъното на уличката се смееха и танцуваха, и пееха. Акос беше отметнал глава назад. След миг отмести поглед от търбуха на кораба и загледа как сините капки се стичат между кокалчетата на ръката му. Очите ни се срещнаха. Аз се смеех.
— Синьото е любимият ни цвят — обясних му. — Цветът на космическия поток, когато тръгваме на лов за отпадъци.
— Като дете — отвърна умислено той — и аз го обичах, макар че цял Тувхе го ненавиждаше.
Плиснах синята вода от шепата си в бузата му и я посиних. Акос се стресна и изплю синьо по земята. Вирнах вежди в очакване на реакцията му. Той протегна ръка под струята вода, стичаща се от покрива на близката сграда, и ме оплиска с нея.
Аз хукнах по улицата с детински писък, но студената вода все пак обля гърба ми. Сграбчих Акос за лакътя и затичахме заедно през ликуващата тълпа, покрай щастливо полюшващи се старци, прилепнали в танц мъже и жени, ядосани търговци от други планети, препускащи да скрият стоките си от синия дъжд. Джапахме през яркосини локви, измокряйки дрехите си, и за пръв път се смеехме и двамата.
ГЛАВА 12
САЙРА
СЪЩАТА ВЕЧЕР, СЛЕД КАТО ИЗМИХ СИНЬОТО ОТ КОЖАТА и косата си, застанах с Акос пред работния плот в стаята му, за да приготвим болкоуспокояващото, с чиято помощ се надявах да поспя. Не го попитах какво мисли за чутото от Разказвача, за това, че историята му винеше Тувхе, не Шотет, за враждебността между народите ни. Той също мълчеше по въпроса. Като направихме отварата, се върнах с нея в стаята си и седнах на ръба на леглото, за да я изпия. Това беше последният ми спомен.
Като се събудих, лежах встрани на леглото, върху завивките. Полуизпитата чаша с отвара до мен се беше обърнала, оцветявайки чаршафите в лилаво. Изгревът тъкмо започваше, ако съдех по бледата светлина, която се процеждаше през пердетата.