Выбрать главу

Тялото ме болеше, надигнах се и го извиках.

— Акос?

Бях изпаднала в несвяст от чая. Притиснах длан до челото си. Но нали му помагах, твърде силен ли го бях направила? Тръгнах, залитайки по коридора, и почуках на вратата му. Не, не съм го направила твърде силен, подготвих само стеблата от сендес, а той — всичко останало.

Беше ме упоил.

Никой не отговори на почукването ми. Затова отворих вратата. Стаята на Акос беше празна, видях отворените чекмеджета, а дрехите му и кинжалът липсваха.

Бях се усъмнила в предложението му да излезем навън. И с право.

Събрах косата си назад и я вързах, за да не влиза в очите ми. После се върнах в моята стая и нахлузих ботушите си. Дори не ги вързах.

Беше ме упоил.

Завъртях се и огледах отсрещната стена с тайния панел, през който се бяхме измъкнали от къщата предишния ден. Между него и останалата част от стената личеше тясна пролука. Стиснах зъби, внезапно атакувана от познатата болка. Накара ме да излезем, за да види как го правя. Въоръжих го със золдски нож, доверих му се за отварата ми и сега… сега щях да си платя прескъпо.

Струва ми се, че често забравяш кoй съм, беше казал.

Честта няма място в оцеляването, на това го научих аз.

Излетях в коридора. Един страж вече вървеше към стаята ми. Подпрях се на вратата. Какво щеше да ми каже? Не знаех за какво да се надявам — да се е измъкнал или да са го заловили.

Стражът спря малко преди вратата ми и наклони глава към мен. Беше един от по-дребните, по-младите, с детско лице, но въоръжен. Един от онези, които още втренчваха поглед в ръцете ми, когато тъмните жилки започваха да играят по тях.

— Какво? — попитах през стиснати зъби. Болката се връщаше с почти същата сила като след убийството на Узул Зецивис. — Какво има?

— Стюардът на суверена. Вас Кузар, ме изпраща да ви съобщя, че снощи прислужникът ви се е опитал да избяга с брат си от имението — обясни стражът. — Задържан е и очаква наказанието си от суверена. Вас държи да присъствате на закрития разпит, който ще се проведе след два часа в Оръжейната зала.

С брат му. Тоест Акос е намерил начин да измъкне Айджа. Спомних си писъците на Айджа след пристигането им в имението и потреперих.

Отидох на „закрития разпит“ въоръжена и облечена като войник. Ризек беше спуснал пердетата в Оръжейната зала и единствената светлина идваше от фенерите с фензу, висящи от тавана. Брат ми стоеше на подиума с ръце зад гърба, вперил поглед в стената с оръжия над него. Нямаше други в залата. Все още.

— Това беше любимото оръжие на майка ни — отбеляза той, когато вратата се затвори след мен.

Докосна с пръсти палката на потока, окачена диагонално на стената. Представляваше дълга, тънка пръчка с остриета в двата края. Всяко от остриетата съдържаше проводник и когато някой хванеше пачката, тъмните сенки на потока я обгръщаха цялата. Изправена, беше висока колкото мен.

— Елегантен избор — коментира брат ми, без да се обръща. — Но по-скоро за показност. Знаеше ли, че майка ни не беше особено веща в бойните изкуства? Татко ми го каза. За сметка на това имаше остър ум на стратег. Винаги намираше начин да избегне физическите сблъсъци, навярно заради собствената си слабост.

Той се обърна към мен. На лицето му играеше самодоволна усмивка.

— Трябва да взимаш пример от нея, сестро — заяви Ризек. — Отличен боец си, но тук горе… — Той потупа с пръст едното си слепоочие. — Е, силата ти определено не е там.

Сенките започнаха да препускат под кожата ми, подклаждани от гнева ми. Въпреки това не казах нищо.

— Дала си оръжие на Кересет? Превела си го през тунелите? — Ризек поклати глава. — Проспала си бягството му.

— Упоил ме е — отвърнах троснато.

— Така ли? И как успя? — попита с ехидна усмивчица Ризек. — Приковал те е към земята и е излял отварата в устата ти? Не ми се вярва. Мисля, че си я изпила с пълно доверие. Изпила си силен опиат, приготвен от врага ти.

— Ризек… — подхванах.

— Едва не загубихме оракула си заради теб — озъби ми се той. — И защо? Защото си достатъчно наивна да се увлечеш по първия срещнат нещастник, способен да облекчи болката ти.

Не посмях да споря. Беше пребродил цялата галактика в търсене на оракул, със и без баща ми. И едва не го загуби за една нощ. По моя вина. Навярно имаше право. Вероятно и малкото доверие, което изпитвах към Акос, симпатиите ми към него, се дължаха на факта, че ми носеше облекчение. Бях толкова благодарна за спасението от болката — и от изолацията, — че си позволих да се размекна. Много глупаво от моя страна.