Акос трепна гневно, но спря да се мята. Ризек стана от земята, разтривайки врата си, изтупа прахта от панталоните си и провери каишките на бронята си. После се приближи към Айджа. Войниците, които бяха влезли с Акос, сега обградиха брат му, стиснали здраво ръцете му. Сякаш беше нужно. Айджа изглеждаше толкова отнесен, че се чудех дали изобщо е в съзнание.
Ризек вдигна двете си ръце и докосна с тях главата на Айджа, който впери съсредоточен, гладен поглед в него. Гладен за бягство.
Нямаше много за гледане. Просто Ризек и Айджа, свързани чрез ръцете на брат ми, впили очи един в друг.
Когато за пръв път видях Ризек да го прави, бях прекалено малка, за да разбера какво се случва, но запомних, че му отне само секунда да замени един спомен за друг. Спомените бяха мигновени, не продължителни като реалността, и ми се струваше невероятно, че нещо толкова важно, така съществено за един човек, може да изчезне за секунда.
А аз можех само да гледам, останала без дъх.
Накрая Ризек пусна Айджа със странен, озадачен поглед. Отстъпи назад и се огледа, сякаш не знаеше къде е. Заопипва тялото си, сякаш не знаеше кой е. Стана ми чудно дали се замисля какво му коства всеки загубен спомен, или просто се има за толкова силна личност, че може да се раздава колкото си иска.
Междувременно Айджа оглеждаше Оръжейната зала, сякаш току-що я беше разпознал. Дали не си въобразявах, че разпознава и стълбите, докато очите му ги следваха нагоре към подиума?
Ризек кимна на Вас да свали крака си от гърлото на Акос. Вас се подчини. Акос остана неподвижен, вперил поглед в Ризек, който отново приклекна до него.
— Още ли се изчервяваш толкова лесно? — попита го тихо брат ми. — Или с времето си го преодолял?
Лицето на Акос се изкриви.
— Повече никога няма да проявяваш неуважение към мен с наивни планове за бягство — заяви Ризек. — А наказанието ти за първия и единствен опит е, че ще продължавам да отнемам парче след парче от брат ти, докато не се превърне в човек, когото няма да искаш вече да спасяваш.
Акос притисна чело в пода и затвори очи.
И нищо чудно. Айджа Кересет беше загубен.
ГЛАВА 13
CAЙPA
ТАЗИ НОЩ НЕ ВЗЕХ БОЛКОУСПОКОЯВАЩО, ВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ да разчитам на Акос да ми го приготвя, а още си нямах достатъчно вяра да го направя сама.
Като се върнах в стаята, намерих кинжала, който дадох на Акос, върху възглавницата си. Вероятно Ризек го е оставил там като предупреждение. Заключих стаята на Акос от външната страна.
Не можех да преценя дали той не говори на мен, или аз — на него. Във всеки случай не си разменяхме нито дума. Фестивалът на странството течеше навсякъде около нас и бях принудена да стоя до брат си на някои от събитията, обзета от сенки и мълчалива. Акос вечно стоеше зад гърба ми с хладен поглед и от време на време ме докосваше по принуда. Всеки път, когато долепеше кожата си в моята, трепвах инстинктивно, загубила доверието си в него.
Повечето си време прекарвах на арената до Ризек. Боевете представляваха публични двубои и дългогодишна шотетска традиция, чиято първоначална цел е била възпитаването на бойни умения в дни, когато народът ни е бил слаб и потъпкван от почти всички в галактиката. Сега, по време на Фестивала на странството, беше законно да предизвикаш на бой почти всеки, на когото имаш зъб по някаква причина. Играчите се биеха, докато единият се предаде, или до смърт.
Но никой не можеше да предизвика човек, чието обществено положение, тиранични определено от Ризек или от човек, когото той посочи, превъзхождаше неговото собствено. В резултат на това хората често провокираха истинските си врагове, предизвиквайки на бой хората около тях, техни приятели или близки, докато въпросните враговете не им отправят предизвикателство. С напредването на фестивала, боевете ставаха все по-кървави и смъртоносни.
Затова живеех със смъртта и наяве, и насън.
В деня, след като навърших шестнайсет, преди да се качим на странстващия кораб и пет дни след като Ризек започна да заменя спомените си с тези на Айджа, Акос Кересет получи бронята, която си заслужи отдавна, още във военния лагер.
Току-що бях приключила със спринта в тренировъчната зала, затова крачех напред-назад в стаята си, за да си поема дъх, докато по тила ми се стичаше пот. Вас почука на касата на вратата, в ръката си държеше бляскава броня.
— Къде е Кересет? — попита той.
Заведох го до стаята на Акос и отключих вратата. Акос седеше върху леглото си и ако съдех по размития му поглед, беше дрогиран с тихоцвет, който вече поглъщаше суров, листенце по листенце. Криеше ги в джобовете си.