— Знам, че каютите са доста тесни — подхванах, — но мястото на кораба е ограничено. Постарах се да осигуря и на двама ни прилични условия за живот.
— Ти си направила тази стая? — завъртя се учудено към мен Акос.
Не можах да преценя изражението му, но кимнах.
— За жалост, ще се наложи да споделяме една баня. — Продължавах да бръщолевя. — Но поне няма да е за дълго.
— Сайра — прекъсна ме той. — Тук нищо не е синьо. Дори дрехите. А бурканчетата с ледоцвети са надписани на тувхийски.
— Твоят народ смята синьото за прокълнат цвят. Пък и не можеш да четеш на шотетски — отвърнах тихо. Сенките ми се оживиха, разпръснаха се под кожата ми и се скупчиха под скулите ми. Главата ми пулсираше толкова силно, че примигах, за да потисна сълзите си. — За жалост, книгите за елметахак са на шотетски, но до тях съм оставила превеждащо устройство. Просто го налагаш върху страницата и…
— Но след онова, което ти причиних… — подхвана той.
— Поисках да направят стаята преди това — обясних.
Акос седна на ръба на леглото.
— Благодаря ти — пророни той. — Съжалявам… за всичко. Просто исках да го измъкна. А друг вариант не ми хрумна.
Гладкото му чело сякаш надвисваше над очите му и донякъде караше тъгата му да прилича на гняв. Беше порязал брадичката си при сутрешното бръснене.
В шепота му се долавяше горчивина:
— Само той ми е останал.
— Знам — отвърнах, но всъщност нищо нe знаех.
Бях виждала Ризек да прави неща, от които стомахът ми се преобръщаше. Но аз ги възприемах различно от Акос, защото знаех, че съм способна на същите жестокости. А той нямаше как да разбере в какво се е превърнал Айджа.
— Как се справяш? — попита ме той. — Как продължаваш да живееш сред толкова ужаси?
Ужаси. От това ли беше изтъкан животът ми? Досега не го бях виждала по този начин. Болката някак разбиваше времето на съставните му части. Затова мислех за следващата минута, за следващия час. В съзнанието ми нямаше място да сглобя всичко, да намеря думи, обобщаващи цялото. Намирах думи само за частта „продължавам“.
— Открий нова причина да продължиш — отвърнах. — Не е нужно да е добра или благородна. Просто причина.
Знаех каква е моята. Открай време усещах глад в душата си. Този глад беше по-силен от болката, от ужасите. Разяждаше ме дори след като всичко друго в мен се предадеше. Не беше надежда, не се рееше в небесата, по-скоро пълзеше, дращеше и не ми позволяваше да се откажа.
A когато най-накрая му намерих име, установих, че е нещо съвсем елементарно: желание за живот.
Тази вечер беше последната от Фестивала на странството, когато и последните транспортни кораби кацаха в товарното отделение и всички пирувахме заедно на борда на странстващия кораб. Хората, които водехме със себе си, трябваше вече да преливат от енергия, с повдигнат дух след тържествата от последната седмица — и май точно такива бяха. Тълпата, чието течение водеше двама ни с Акос към товарното отделение, беше оживена и шумна. Внимавах да не докосвам никого с голата си кожа, не исках да привличам вниманието към себе си, причинявайки болка.
Качих се на платформата, където Ризек стоеше, опрял ръце на парапета, с Айджа от дясната си страна. Къде беше Вас?
Бях облякла излъсканата си до съвършенство шотетска броня върху дълга черна рокля без ръкави. Платът галеше ботушите ми, докато вървях.
Ризек показваше гордо белезите си, държеше мускулите на ръката си стегнати, за да изпъкват върху тях. Някой ден щеше да започне и втори ред, също като баща ми. Когато пристигнах до него, той ми отправи усмивка, от която изтръпнах.
Заех мястото си от лявата му страна пред парапета. В подобни моменти от мен се очакваше да показвам дарбата си, да напомням на околните, че независимо от чара на Ризек, с нас шега не бива. Опитвах се да приема болката, да я търпя като студения вятър, когато излизах навън без палто, но ми беше трудно да се съсредоточа. Нетърпеливата тълпа пред мен се вълнуваше като море. Не трябва дори да трепвам от болката, няма, няма…
Въздъхнах облекчено, когато и последните два транспортни кораба долетяха през отворения люк на товарното. Вратите им се отвориха и отвътре излезе последната група шотетци, посрещнати с аплодисменти от многолюдието. Ризек вдигна ръце да укроти тълпата. Беше време за приветствената му реч.